Постинг
09.09.2009 20:15 -
15 септември
През последните дни събуждайки се сутрин в леглото, първото нещо, което осъзнавах е миризмата на септември, която нахлува през прозореца. Хората обикновено предизвикват спомените си чрез музика, чрез някакъв текст (писмен или устен), чрез картина, а аз - чрез миризма. Като малка живеех и учех в квартал, който се намира в непосредствена близост на морската градина - едно шосе ни делеше. В никакъв случай през лятото не прекъсвахме връзките си със съучениците - заедно играехме, по-късно заедно замръквахме на плажа, а още по-късно заедно и осъмвахме там. Но 15 септември винаги съм го очаквала с трепет. Не знам защо.
После станах учител. Знаете ли какво представлява една училищна сграда, когато ги няма децата? Пусто е мека дума. Чаках ги да дойдат за началото на учебната година, посрещах ги, радвах им се... След подготовката, която правех за всяка учебна година, оставаше само едно - да я започнем. С шумотевицата, с неминуемите проблеми и техните разрешения, с трудностите, които преодоляваха, с радостта от взаимното ни общуване. Вече трета година школският звънец няма да удари за мен и това ми липсва. Дяволски много ми липсва!
Ще е наивно, ако кажа, че единствено заплащането е определило напускането ми. Вярно е, че беше малко, но пък никога не съм оставала само на една заплата. Частни уроци, курсове през почивните дни, анкетьор на социологическа агенция, дори плитки плетях през лятото на Златните . Всичко това ме измори. Взех да грохвам след поредната учебна година с не повече от 10 почивни дена (не отпуск, а просто почивни дни). Отделно от това виждах как образованието се превръща в образУвание за обществото и това, че можех да променя нещо в моето училище и то се отразяваше във Варна, не ми стигаше, но... бях до тук. По-нагоре не можех да стигна, без да застана зад някоя политическа сила или тя да застане зад мен. Не исках повече абитуриентите ми да бъдат новите тухли в стената на нечие изкривено съзнание.
После станах учител. Знаете ли какво представлява една училищна сграда, когато ги няма децата? Пусто е мека дума. Чаках ги да дойдат за началото на учебната година, посрещах ги, радвах им се... След подготовката, която правех за всяка учебна година, оставаше само едно - да я започнем. С шумотевицата, с неминуемите проблеми и техните разрешения, с трудностите, които преодоляваха, с радостта от взаимното ни общуване. Вече трета година школският звънец няма да удари за мен и това ми липсва. Дяволски много ми липсва!
Ще е наивно, ако кажа, че единствено заплащането е определило напускането ми. Вярно е, че беше малко, но пък никога не съм оставала само на една заплата. Частни уроци, курсове през почивните дни, анкетьор на социологическа агенция, дори плитки плетях през лятото на Златните . Всичко това ме измори. Взех да грохвам след поредната учебна година с не повече от 10 почивни дена (не отпуск, а просто почивни дни). Отделно от това виждах как образованието се превръща в образУвание за обществото и това, че можех да променя нещо в моето училище и то се отразяваше във Варна, не ми стигаше, но... бях до тук. По-нагоре не можех да стигна, без да застана зад някоя политическа сила или тя да застане зад мен. Не исках повече абитуриентите ми да бъдат новите тухли в стената на нечие изкривено съзнание.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450