Спомням си, че когато бях студентка, си имах любим химикал, с който изкарах цялото си следване...
Преди малко си дадох сметка какво точно става с любимия ми химикал. Пиша с него постоянно и само с него. Винаги е с мен. Не се разделям с него. Дори и подпис на най-елементарното място поставям с него. Отстрани може да изглежда, че му робувам. Но на мен ми е приятно. И си го пазя. И треперя да не го забравя някъде или изгубя...
Но в един момент мастилото му свършва. Какво става тогава с него? В единия случай купувам нов пълнител и продължавам да го използвам. Или той мен ;). Отново същите грижи, вълнения и желание да бъде единствен. 
В другия случай, обаче, прибирам го в чантата си. Започвам да го подхвърлям от чанта в чанта, от едно място на друго. Докато в един момент забравя за съществуването му. Дори не знам дали още е мой, дали още го имам...

жени сме така -ако не е химикал ,ще е любимо червило ,парфюм, часовник рпръстен ,гривна ,чанта или какъвто или да е аксесоар ...
абе жени ...))

Хммм, а понякога говорим за едно нещо, а имаме предвид нещо съвсем различно ;)

iaz taka s edna koli4ka
podmiatah si a 4 godini)))))))))

Значи и на другия пол не му е чуждо ;)