Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.07.2007 13:50 - Спам №2
Автор: radalia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5265 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 21.07.2007 13:53


.
.
.

Понякога ми казват, че твърде много мисля, но аз не мисля, че действително мисля толкова много... Нали, когато мисля, че не трябва да мисля, в крайна сметка се получава, че мисля много повече, отколкото, когато мисля, че мисля?

image


Паяжина от мисли, обсипана от капчици чувства...

Речник

Не казвам "знам" - защото мисля.image
Не казвам "тук" - защото няма
едничко място за един човек.
Не казвам "трябва" - и не искам.
Не казвам "мога" - и не трябва
за слабостта да търся лек;

Не мисля за "сега" - защото гледам.
Не мисля за "тогава" - вече бях-
Видях, живях, усетих - занапред.
Не казвам "утре" - аз съм днешен.
Не казвам "някога" - след него
ще дойде "никога" по ред.

Аз казвам, че "живея" - и в смъртта.
Аз казвам, че "ще бъда" - мен ме има.
Усящам се без време и предел.
Аз казвам, че "живях" - поне дотук.
Аз казвам, че "обичам" - и от други
поемам същото без срок и цел.


Заставам зад всяка дума на Алексей Видински. Даже няма да добавя нищо повече...



Тагове:   спам,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Alexei Vidinski
09.11.2007 10:44
Не знам от къде сте взели стихотворението на А.В. Ето Ви още няколко:


Вятър в косата

- 1 -

Когато си сам и търсиш пътя към себе си
Оглеждаш се наоколо, но не виждаш нишката
Изключваш сетивата си, отрязваш инстинктите
Яхваш любимото си изсушено листо
И отплаваш в нажежения въздух между тополите
Улавяш вятър в косата си
Заключваш го в този затвор
И слушаш безкрайната му приказка за всичко
През което е минал, но никога не е спрял
И осъзнаваш, че за теб има само една посока
И ти си като вятъра – ограничен в стремежа
Да надбягваш сянката си
А всъщност си облагодетелстван –
Вятърът няма сянка
По-бързо и по-бързо и по-бързо и по-бързо
Докато накрая се материализираш
И се блъснеш в някое стъбло
До твоята пейка
И тогава разбираш – всъщност си щастлив, щастлив
Щастлив...

- 2 -

Носиш се на своето листо
Без да се оглеждаш
И чакаш някоя паяжина
В която да се оплетеш
Във вечното самоотрицание
На пеперуда, изгаряща в екстаз
В пламъка на някоя свещ
Великолепен край за еднодневно съществуване
А после твоят водач вятърът
Разнася пепелта ти по безкрайните
Друмища и кърове
Сливаш се с осезаемото, проникваш в него
След като цял живот си чакал
То да проникне в теб
И тогава усещаш всичко –
Ти си вечността
Защото ти си ги измислил –
Щастието и Вечността
Които се гонят, поглъщат и асимилират...

- 3 -

За какво ти е да задаваш въпроси,
След като поемаш риска и отговорността
Да чуеш отговор

За какво ти е да намираш себе си,
След като ще се чудиш какво да правиш
С намереното на прашния път

За какво ти е да сушиш листа,
След като в дима им не откриваш нищо
Освен празния си поглед в огледалото

За какво ти е да се учиш да летиш,
След като не си се научил да се приземяваш
Без да помиташ въздушните си замъци

За какво ти е да си сам,
След като непрекъснато си я търсил
И накрая тя те е намерила

За какво ти е това “за какво”

За да има за какво да се хванеш
За да те има

10 юни 1996 г.





1. Седнах да пиша приказка -
Сива приказка
за пъстрия свят,
Но заваля сняг
И всичко остана бяло и неопетнено

2. Седнах да пиша приказка –
Малка приказка
за голяма любов
Но взех, че се влюбих
И сега не мога да ви я
разкажа

3. Седнах да пиша приказка –
Весела приказка
за тъжна учителка,
Но тя успя да ме научи
И сега наистина
знам

4. Седнах да пиша приказка –
Тъжна приказка
за забавен шут,
Но циркът не се разпадна
И шутът не се
пропи

5. Седнах да пиша приказка –
Котешка приказка
за песоглавец,
Но песоглавецът замяука
И плъховете се скриха
сами

6. Аз самият съм приказка –
Кротка приказка
за буйна душа;
Аз вече се наприказвах –
Но никоя приказка няма
край!

20 ноември 1997 г.



Копнеж (Звезди)

Мъглата кокетничи с лампите
с воал ги намята в нощта
а те пък кокорят се схванато
и вечно самотни стърчат

Знам, че оттук съм минавал –
следите си търся по плочника
и бавно кръжа по площада,
не знам откъде да започна...

Студът се отърква в бордюрите
и бърка в крачолите плахо;
чепати дървета обрулени
заключили в клоните вятъра…

И някъде там, във високото,
над мъртвата суха мъгла
звездите наивно-безропотно
за себе си сякаш блестят

А някой ги търси със поглед,
нагоре обърнал лице;
и чака заветния полет,
и мъчи се да разбере...

10 февруари 2000 г.



Аз съм облак и плувам
по вятъра
Аз съм вятър и нося листа
Аз съм листът, загубил дървото си
То сънува за пролетта


Може би знаете, че стиховете на Алексей Видински (1978 - 2004) «Живот като строшено огледало» - книжка-бижу - се продава в книжарниците на „Хеликон”.
цитирай
2. radalia - Знам.
09.11.2007 22:11
Безкрайно благодаря за коментара! :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: radalia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3043934
Постинги: 634
Коментари: 6821
Гласове: 40450
Спечели и ти от своя блог!