...достигаме понякога до кадри, които в миналото сме пропуснали, игнорирали, или просто стъпкали - за да ни боли по-малко...
Минавайки по релсите на душата си - назад, назад, към първоизточника на много от болките ни, осъзнаваме, че всъщност нищо не е забравено.
А би трябвало да го поогледаме - под ъгъла на днешното състояние на духа си,
да простим - на самите себе си най-вече,
и да продължим по коловоза на живота - пречистени...
Прекрасен пост - връщащ към ядрото на същността - онова, чийто ключ към разгадаването му понякога ревниво пазим.
Но може би е необходимо да не го губим. Все пак...:) За да надникваме в необятното тайнство на същността си.
Когато пожелаем. И когато е необходимо - за разбиране, пречистване и неутрализиране на болката от собствените ни моментни пропадания...

Имаше време, когато държах този ключ да ми е в ръцете. Тогава бях заета с това да треперя над него, страх да не го загубя. Ужас от това, че би попаднал в нечии ръце.
Докато един ден просто го изхвърлих. Опитах се да се върна там и да го потърся. Не го намерих. Но разбрах, че има една прозрачна преграда. През която мога да погледна, която мога да преодолея и без ключ. Стига да имам смелостта. И вярата.

Тази прозрачна преграда, която си преоткрила - на етап от живота си, когато си била готова за това, е един изключително съществен елемент от конфигуративната уникалност на Съдбата човешка, която предоставя своите уроци - понякога на пръв поглед безсмислено болезнени, за да достигнем до твоето прозрение.
А именно - ключове може би не съществуват, стени - също.
Има само заключени пространства вътре в нас.
А Пътят е винаги чист, и прав, и водещ към светлинни измерения на съществуванието.
Важна е нашата нагласа, и ъгълът, под който възприемаме този път, както и скоростта, интензивността и амплитудата, които избираме за своите крачки...
Лек ден, и ти пожелавам да имаш смелостта и вярата да вървиш по избрания от теб коловоз - автентична, носеща Доброто.

в района на някоя гара коловозите се преплитат. За да продължат успоредно към гарата или в различни посоки, напускайки я...

Ограничаването на пространството около себе си всъщност ни притиска, а не ни предпазва. Защо тогава сами умишлено поставяме рамки?