Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.11.2017 10:38 - Писмо No 33 (I-III.2009) [#3]
Автор: marconi5659 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 656 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

05.03.2009 - Хе-хе-хе! Щото съм голям умник и разбирач, та сега от много акъл ще преписвам материала, който публикувах във вчерашното си експозе. Таман бях стигнал до края, след около цял час писане и един колега ме заглавика да му покажа нещо - чертеж моля ви се искаше някакъв, във връзка със служебната ни работа! Абе мбнете се бре ‘ора, като виждате, че съм си зает с моите неща - ама те не, та не! И аз в залисията си без да искам натиснах едно друго копче, та всичко което бях съчинил с толкова много любов и признателност се изтри; загуби се на някъде и въобще не можах да го открия повече. Побеснях от яд и злоба, ама и какво можех да направя? - малко повече от нищо, че и обедната ми почивка отдавна беше свършила. Сега ще гледам да съм по-внимателен и главно да не обръщам никакво внимание на разни служебни задачи, които се изискват от мен за изпълнение, дорде не си свърша първо частната работа; амчи така, де – ред трябва да се въведе и по-строга дисциплина…

... И след допълнително прекъсване от още няколко часа, сега ще се опитам да си продължа мисълта от напред, че и от вчера даже. Връщам се с няколко думи да разкажа за рождения ден на Ванеса. Единствената щастлива производна от него беше, че поне се чухме по телефона - всички ние, с всички вас. Аз лично не бях в особено добро и ведро настроение, предвид последните провали с работата на Неничко и във връзка със затрудненото му финансово състояние. С музиката на малката органистка също не сме на голяма висота - правят се грешки, шикалкави се със самото свирене и въобще нещата клонят към нулата. Аз едва ли ще имам още сили и време, за да стоя над главата ѝ като пазвантин и да следя кое как се свири, дали го повтаря, защо спира и всичко останало. Като се прибера в 18:15 (в най-добрия случай…), след като съм излязъл сутринта в 05:45, последното ми желание е да се разправям с тези неща - още повече, че не виждам и кой знае какъв ентусиазъм у никой друг, освен у мен самия. Та, мисълта ми беше, че вечерта нямах кой знае какви причини да бъда весел и да се правя на шут. Независимо от всичко, Ванеса си изяде любимото “коко” (яйце) за гала вечерята, духна една символична свещица, забодена в една още по-символична тортичка и с това приключиха ритуалите по нейното празненство. Ние от своя страна с майката на детето Даниела също отчетохме събитието с няколко домата и глътка парцуца. Това донякъде поразведри обстановката и дори към края на тържеството не исках да си лягам, а пак да осъмна на масата сред тежки винени пари и гъсти облаци дим...

Следващия ден беше Денят на Освобождението ни от турското иго и османско робство. Ваня и Бранко се бяха обадили, че тогава отиват на разходка и пикник в един парк, в непосредствена близост до нас – поканиха ни да се присъединим към компанията им. Добре ама аз имах доста работа на компютъра и мислех да си я свърша вечерта. Ама пък после си казах едни тежки клетви и заклинания, по няколко адреса и в няколко направления, след което тутакси си смених плановете. На мама Даниела също й се ходеше, па си викам: че що пък наистина да не вземем да отидем да се видим с хората; аман от работа и задължения, които никога не свършват! И така, докато малкото скърцаше и кълвеше нотите по клавишите, в трепетното си очакване на мига, в който ние ще излезем, за да приключи със свиренето, аз пък стъкнах една торбичка с малко остатъци от хладилника, с които в общата бъркотия и относителна тъмнина в парка, щяхме да поминем и ние с някакви мезета. Денят ми се разведри и от факта, че Неничко беше на работа вече - пратили го да блъска за три дни в един склад за строителни материали, скелета и друг подобен инвентар. Все ще изкара някой и друг грош, с който да помогне на нескончаемите си масрафи. Също така и за колата му се бяха обадили някакви потенциални клиенти, че може да я купят. Той най-после кандиса да я продаде като купчина старо желязо, въпреки че в нея са вложени части поне за 60-70 хиляди долара, без да отчитам годините на тормоз, надежди, взаимни пререкания, проблеми и още купища неприятности, все свързани с тая негова прословута кола. Да го видим сега какво и колко ще успее да вземе от нея, след като в продължения на години всичките му средства заминаваха подир ауспуха ѝ - башка заемите от банката, които умната му майка продължава да изплаща. С всичко казано до тук исках само да подчертая, че налице пред себе си имах всички необходими предпоставки за една хубава земляческа среща, с много хапване, обилно сръбване, майтапи и т.н.

В 19:30 отидохме в парка - Маргото също беше там; после и Тони дойде, та стана съвсем шумно и весело. В 22:00 ни се допи кафе и цялата гюрултия се премести у нас на двора. Съседите сигурно отдавна вече си скубят косите, че са купили имота си баш до нас, ама какво да направим - ние сме си шумнички и емоционални; италианците и гърците ряпа да ядат в сравнение с нас, истинските българи! Гостите ни си тръгнаха в 00:30 посред нощ и ние легнахме веднага, но аз едвам станах сутринта; всъщност не станах рано изобщо, ами подрямах, докато дойде времето за училището на Ванеса - закарах я в 08:00 и чак тогава отидох на работа. Слънцето отдавна се беше издигнало високо в облаците и грееше безмилостно с палещите си лъчи, но аз вечерта бях притъпил чувствата си и не ми пукаше изобщо – за нищо (служебно…) и за никого (пак само в служебен аспект)...

Напоследък на работа съм доста зает, но въпреки всичко смогвам да отделя по някоя и друга минута, за да документирам настоящите събития и факти. Вчера, както вече разбрахте - писах, писах и на края всичкото изчезна. Днес се опитах да го пресъздам отново, но пък написаното едва ли щеше да има същата стойност, въпреки че по смисъл разглежданата тема бе една и съща. Както и да е – понякога стават такива грешки и дори най-идеалните и безупречни индивиди (като мен…) не са в състояние да ги предотвратят...

Освен всичко казано до тук, днес е и последният ми работен ден за седмицата - утре сутринта потегляме за Тасмания. Довечера Неничко ще дойде да спи у нас и рано заранта ще ни остави на летището. След работа ще мина да го взема от квартирата му и се прибираме. Утре от нас ще тръгнем с двете коли - Нени ще кара старата кола на Даниела, която той ще задържи за себе си известно време. Ще я излъска и ще я продаде, а докато ѝ намери мющерия, ще я ползва да ходи на работа с нея. В същото време майка му с връзките си е уредила да започне работа към нейната компания, която е една от най-силните фирми в момента на пазара на капиталното строителство и всякаква друга дейност, свързана с това. Утре са го повикали на инструктаж - ще му раздадат оранжевите дрехи (работните униформи) и уж до седмица-две трябва да започне. Но нека първо това да стане факт, че тогава да му се радваме. Аз на тези капиталисти толкова много съм им слушал приказките, че съм изгубил доверие на всяка дума, която излезе от устенцата им шибани... Лично от своя гледна точка желая единственото най-добро, което може да се случи на моя малък Неничко, но той си мисли, че то се изразява само под формата на парични знаци и нищо друго, различно от тях не го интересува. Тъжно…

Утре към Бризбънското летище ще пътуваме и с моята кола, която пък ще оставим на съхранение в двора на Игор и Дарина - те живеят в непосредствена близост до аерогарата. На връщане може да вземем едно такси до тях – в понеделник вечерта се натоварваме в колата и се прибираме на село. Това е уж планът, пък да видим какво ще бъде изпълнението му.

Снощи най-после си прибрахме новата кола от човека. После излязохме с Даниела да я покара, за да ѝ свикне малко. Значително по-малка от нейния Nissan, но пък е много модерна и луксозна. Не си спомням вече дали споменах нещо за самата кола в предишните си редове. Марката е “Фолксваген”, модел “BORA”. Не знам такива германците да произвеждат за Европейския пазар, но в Америка и тук са доста популярни. Двигателят е 5-цилиндров - не ми е понятно още как са разположени - може да е редови, може да е и V-образен, но не вярвам да е роторен. Обемът на мотора е 2.3 л и мисля, че развива мощност от около 150 к.с. Моята кола има мотор с обем само 2 л, но понеже е турбо модел, мощността ѝ е 220 к.с. Ние разбира се няма да ходим на конни надбягвания, че да ни интересуват тези животински показатели, въпреки че специално в моя случай, това е момент на престиж и голяма доза фукня. За мен конете под капака на колата са като циците в сутиена на жената – колкото повече и по-големи, толкова по-благодатно. Иначе на цвят е синя - малко тъмничко, към турското бие, но пък хубаво на пръв поглед. Добре че не беше червена или вишнева, че тези два цвята просто не мога да ги понасям. Покрай партийните червени знамена и членски книжки, та намразих цялата им цветна гама.

Това е в общи линии всичко до тук. Моите хора покрай бюрата около мен отидоха на традиционното си седмично съвещание за отчитане хода и прогреса на проекта. Моето присъствие не е необходимо по тези педерастки сборища, защото съм последната им дупка на кавала; ама така ми е и още по-добре даже – неуловим, неуязвим и независим, понеже нищо не зависи от мен. Каквото ми кажат, правя го; гледам си работата и използвам всеки даден миг за частно-собственически дейности и лично облагодетелстване. Ето, сега ви написах писмо; утре пък ще е нещо друго и така: “Да живей, живей труда - от тук, до края на света!”…

Следващата ми поява в безмълвното пространство на писмеността и апокрифната литература ще бъде чак във вторник, идната седмица. Тогава ще се опитам да предам своите впечатления от разходката ни до Тасмания. Довечера трябва да се обадим и на Крумчови, че нали сестра му си тръгва в събота - да ѝ кажем “лек път” и до нови срещи.

10.03.2009 - Снощи се прибрахме от Тасмания в 22:30 и веднага легнахме. Днес направо започвам разказа си без никакви допълнителни уговорки и прелюдии, защото толкова много материал имам за описване, че времето ми няма да стигне и до края на седмицата даже; хем непрекъснато да пиша до тогаз.

Началото на цялата ни одисея поставихме още в четвъртък вечерта. След работа отидох да взема Неничко от тях и от там насетне започна голямото ни прибиране към къщи. По пътищата имаше много задръствания, вследствие на които пътувахме бавно и продължително. Едва чак по мръкнало вече пристигнахме у нас и веднага започнахме да товарим колите - в моята слагахме чанти и багажи за пътуването ни, а в неговата (т.е. в старата кола на Даниела, която той щеше да вземе със себе си) натъпкахме барбекюто, което му бях взел от търга. Бранко на Ваня ми даде една по-малка газова бутилка, уж за Нени, обаче аз я оставих за себе си – нека да ми се намира за зор-заман; на него дадох голямата, която пък отдавна имах незнайно от къде; и двете разбира се бяха празни. Аз предполагам, че момчетиите ще готвят в квартирата много по-често заедно с останалата тяхна банда, отколкото на мен да ми дотрябва въобще някога газ у дома. За това му дадох голямата бутилка, че да имат по-голям запас - тя е 9 кг, а тази, която си оставих за мен е само 4 или 4.5 кг (не съм много сигурен). Тези дни ще я напълня – по принцип да ми се намира за ваданлък, ама едва ли ще опра до нея.

След като се наложи допълнително разглобяване по дървената рамка на барбекюто, която аз преди време толкова старателно бях затегнал, след като по време на тези процедури отвън на пътя ни изпоядоха и комарите по най-безмилостен начин, ние най-после втасахме и се прибрахме вътре. Неничко беше много гладен, както обикновено, та за вечеря бях обещал да му наготвя яйца по панагюрски. Той се наяде; малката Ванеса също яде нещо с него, та духовете се укротиха малко по малко. След това се чухме по телефоните с вас, с Крумчови и т.н. На края седнахме с Даниела на кратко предстартово тържество, което обаче продължи съвсем неусетно до 02:30 сутринта. Заприказвахме се с Неничко и от дума на дума, та осъмнахме. Ние и друг път сме правили подобни изпълнения, ама поне на другия ден не е трябвало да пътуваме. А пък сега на всичкото отгоре трябваше и да станем в 05:30 за сутрешния самолет от Бризбън – амчи то хич да не бяхме лягали, комай!...

На ранина едвам станахме, като по тревога - бързо се изкъпах с хладка вода, която отне от мен само една нищожна част от махмурлука, който ме бе налегнал жестоко. Скачам надве-натри, олюлявайки се и почти мокър в дрешките, най-старателно приготвени от нежните ръце на Даниелчето и ето ни вече стъпили здраво на асфалта. След около час каране (към 07:30) спряхме пред Дарина и Игор, за да си оставя колата пред тях; прехвърлихме багажериите в другата кола, но оставихме барбекюто у тях – Неничко щеше да си го натовари на връщане, след като първо ни остави на летището. Успяхме да пристигнем буквално в последната минута – за малко аеропланът щеше да полети без нас; почти на бегом ни дадоха бордните карти и за един миг се намерихме в самолета, композиран за столицата на Тасмания. За сетен път намразих руснаците и противното им питие – водката; за пореден път се зарекох повече да не (зло)употребявам (с) алкохол(а), но клетвите ми не ме държаха много дълго – като ми се поразведри главата и бързо ги забравих…

От Бризбън потеглихме точно в 08:30 и след около 3 часа полет кацнахме в Хобарт - там часовникът показваше 12:30, тъй като в тези географски райони сменят времето и вече бяха избързали с единия час напред спрямо времето в нашия щат. Предварително си бяхме резервирали кола, която наехме от самото летище и която щяхме да върнем буквално час преди обратния ни полет към дома. Натоварихме се, нахвърляхме чантите в багажника и хайде - към мотела. Светлана и Цецо бяха запазили стаи на всички български гости в един мотел, където спахме няколкото вечери по време на престоя ни там. След половин час пътуване до центъра на града и последвалите няколко обърквания поради еднопосочното движение през повечето от главните и второстепенни столични улици, ние най-сетне пристигнахме на уреченото място; аз бях бял като войнишки чаршаф, а Даниела – почервеняла от бяс, заради неадекватното ми общо държание вследствие на моята посталкохолна физическа немощ. Обадихме се на съдържателите, дадоха ни ключа и ние тутакси се настанихме в стаята. Пребиваването ни в мотела започна с лека следобедна дрямка след безсънната нощ и изтощителния полет през девет планини, та чак в десетата и прелитането над още толкова морета...

Аз, нали не съм научен да почивам, ами само да блъскам като говедо - повъртях се малко из кревата и като разбрах, че няма да се спи, станах и отидох на опознавателна разходка из района. През това време моите моми къртиха и двете като заклани, но понеже мен на едно място не ме свърта, та излязох да се поразтъпча на чист въздух (а пък какъв чист въздух дишат там в тая Тасмания, не е за приказка – направо може да ти прилошее от кристалната му чистота). По пътя намерих един супермаркет и инстинктивно се напъхах вътре (вредни навици – какво да се прави). От там си купих една самобръсначка, защото в бързината бяхме забравили моята (всъщност, Даниела ми я беше забравила, но се изразявам в множествено число, за да поема част от нейната вина...). За награда ѝ купих една стъклена бутилка Кока-Кола, която тя много обича, защото ѝ напомняла за нейната сватба – ама не, защото тогава се е омъжвала, ами защото в ресторанта имало такава Кока-Кола на корем (а пък всички ние знаем и помним в какви идиотски времена на социалистически дефицит премина младостта ни – как да не се радва човек на свободния свят?). На малката дизентерия взех една оранжада, защото тя също обожава газираната отвара от тикви, докато за себе си отнесох дамаджанка жизнено важна газирана вода в най-голямата бутилкова разфасовка от 2 л, с която до вечерта на всяка цена трябваше да си изцеря махмурлука. За тогава пък беше планирано първото ни официално и тържествено мероприятие в дома на младоженката, на който форум аз трябваше да се представя в пълна светлина и с цялото си достолепие на кум (спрямо роднинството ми с родителите) и кръстник (на щерка им – въпросната млада булка, в конкретния случай).

Таман се прибрах от изтощителната си и отрезвителна разходка и Цецови пристигнаха с едно семейство техни, а и наши общи приятели от Мелбърн. Групичката ни се заформи и с още едни новопристигнали - също приятели на Цецови от Мелбърн, покрай които всички се познават един друг; така и ние влязохме във все по-разширяващия се приятелски кръг. Едните хора са от Пловдив, другите от Варна, третите от Петричкия край и наша милост, разбира се от Габрово (или поне главната част от нас, за да бъдем по-конкретни – какво от туй, че Даниела е софиянка?; средно аритметично и статистически сме повечето габровци, нали така – особено пък барабар с наш кумец Цветан и кумица моя Светла...). Веднага се организирахме, разпределихме се по колите и цялата банда се отправихме към къщата, която Гергана са купили наскоро с бившия си вече годеник и бъдещ съпруг. За щастие аз попаднах в автомобила на други хора и впоследствие не се наложи да управлявам МеПеСе-то интоксикиран и под неблагоприятното влияние на спиртните напитки върху по-главния ми мозък (ако човек не разполага с излишен мозъчен ресурс обаче, хич не му и пука на черупката кое на какво влияе и кое как точно вреди). А това само по себе си вече беше предпоставка за една разкошна вечеринка, която тогава само предполагах, че ще се получи, но пък резултатите от нея надминаха и най-смелите ми очаквания. Самият младоженец в случая бе откомандирован и временно отседнал при родителите си, та моабетът ни беше изнесен изцяло под егидата и гордостта на българския флаг, при пълно отсъствие на омразната англоезична реч…

До това време на следобеда, жените бяха отишли вече по пазар, а ние се втурнахме да подготвим маси, столове, скари, фурни и останалата кухненска посуда. Седнахме в двора на теферич, но усещането за хлад в Тасмания е подобно като чувството, когато седнеш да пиеш ракия на някой селски сбор по Ивановден – ама не вътре в одаята и до топлата камина, ами най-много в плевнята да речем или подпрян до кочината на прасето. Почнахме да се опознаваме един друг, отначало с обилни количества червено вино (заради студа), божествено одухотворена китка от всякакъв вид мръсни вицове и един куп лакърдии - на бърза ръка се сприятелихме така, все едно че сме се познавали цял живот. В хода на седянката се оказа, че Даниела се познавала отдавана с едното семейство (пловдивчаните) - пътували са навремето заедно с тях за Австралия, даже били в един и същ самолет; само че въпросните хора останали в Мелбърн, а Даниела от там заминала за Аделаида с нейните семейни придружители. Та, ето колко малък е света - след 16-17 години да се видят отново и то при съвсем случайни и толкова противоречиви обстоятелства...

Докато организираме вечеринката, жените също си дойдоха с покупките в торбите – от там насетне почнахме да режем салати, да кълцаме мезета и да се давим с още бири и шампански вина; щом като сме на софра, на нас така ни е най-добре. Булка Гергана също беше с нас (старците) и доста се веселихме. Междувременно децата (нашата Ванеса и още едно момиченце) бяха определени за “калинки” съгласно нашенските традиции и сватбарски обичаи. Щяха да ги обличат в официални рокли, да стъпват на високи токчета, да се плескат с гримове и пудри - горкичките, не можеха да се удържат до неделя сутринта, когато всъщност беше сватбата...

След тържеството у Гергана се разотидохме и всички се прибрахме в мотела – с останалите членове от бандата се видяхме чак на следващия следобед; а това беше вече събота. Ние този ден го бяхме ангажирали за наши семейни разходки и местни екскурзии из района, тъй като нямаше какво толкова да правим – с въртенето си покрай тях щяхме само повече да пречим на Цецови, отколкото да сме им полезни с нещо. Сутринта станахме сравнително рано и веднага излязохме – отправихме се по посока на една много известна туристическа местност, която се намираше в непосредствена близост до града. Предварително насроченото общо мероприятие с всички български гости и приятели беше обявено чак за вечерта, така че имахме предостатъчно време да обикаляме на спокойствие, да се спираме по заливи и реки, по скали и пещери, за да правим снимки до насита.

Първо закусихме обилно, защото виното предната вечер така ми беше остъргало корема, сякаш не бях вкусвал залък (а пък уж ядох до насита, ама аз съм си хронично гладен и само изобилието от храна може да ми послужи за цяр в случая; понявга и от жена даже се отказвам, но пък от хубава манджа и блага ракия - нивга). След закуската поехме по около 100-километровото трасе, което най-живописно се извиваше покрай бреговете на тамошните морета.

Пътувахме с колата бавно и спокойно – вече не бързахме за никъде. Спирахме на много интересни места, подобни на които не бяхме виждали в континенталната част на Австралия. Макар че Тасмания се явява една малка точица от общата територия на държавата, релефът ѝ е изключително променлив и начупен. Високите гористи планини се редуват с равни долини, процепени от множество реки и изобилие от кристално чисти езера. Тази раздвижена природна обстановка силно наподобяваше Новозеландската, където ние бяхме неотдавна. На няколко пъти ни валя и дъжд - по тези места времето се променя буквално за минути и климатът преминава през всичките превъплъщения на годишните сезони, с които ние европейците сме си свикнали (само дето сняг не ни валя, но това за там също не е невъзможно – просто не попаднахме през подходящия за снеговалеж период). Направихме много снимки на природните забележителности, заснех и кратък филм с камерата; на едно място пихме бира, на друго пък подхапнахме леко и така, след целодневно скитане към 17:00 се прибрахме обратно в мотела. От там насетне много експресно трябваше да се приготвим за вечерното мероприятие, отново организирано и финансирано от нашите най-скъпи домакини - Цецо и Светлана.

Като участници в следващия форум, всички се събрахме долу в двора на мотела и с колите отидохме на пристанището. Там на пристана ни чакаше едно малко увеселително корабче (по-скоро плаващ ресторант), което обикаля из залива на Хобарт - докато си пиеш виното или бирата (влизащи в цената на куверта) и предъвкваш блажено крехка телешка пържолка, същевременно се наслаждаваш на красотите наоколо. Ако р. Янтра например беше плавателна (какъвто проект и приказка имаше навремето…), средностатистическият турист и посетител в столицата на хумора щеше баят да се любува и да цъка с език покрай хубавините на старославния ни градец. Добре де, ама тоя проект не видя бял ден и не получи зеления си семафор – сега остава да се надяваме само на тунела през Балкана, каквито пък палаври се носят от 100 и кусур години насам, та която и власт се качи на престола, все с това ни залъгва (между другото аз тук хич не се ебавам с многоуважаемия си читател, ами пиша това, което знам със сигурност - идеята за подобен план датира още от далечната 1897, когато в тогавашното Народно Събрание за пръв път се пуска въпросната, станала емблематична вече партенка и по време на избори все с тая дъвка ни баламосват). Както и да е – отплеснах се за кратко по мечти и спомени, а основната ми тема остана малко встрани от коловоза; прощавайте, ама аз също се вълнувам понявга и ми е мило за родния край.

Думата ми беше за вечерната разходка с лодка, която обикновено трае 2 Ѕ часа, но за наш хатър я удължиха малко – а това време за нас беше напълно достатъчно, за да пропеем хайдушки песни и други тъжни напеви от славното ни, героично минало и селско-градския фолклор (капитанът стана пишман заради това, че ни бе качил на кораба си, но пък после станахме приятели като му казах, че всичките хайдути дето ни беше натоварил сме все потомци на Васил Левски и Христо Ботев – нека да се знае дори и на онзи край на шибания свят!...). В това възрожденско мероприятие отново участници бяхме само членовете на българския отбор, откъм момината страна така да се каже по научному - начело с нашата мома хубавица, разбира се. През това време женихът се беше запилял на някъде, изживявайки със свои приятели последните си звездни мигове на свободна личност - от неделята нататък той щеше вече да изгуби както свободата, така и личността си...

След като акостирахме отново на брега, цялото българско землячество се изсипа в местното казино, за да ударим по още някой и друг затвърдяващ и каляващ организма “джакпот” – водка, мартини, коняк и мастика (няколко пъти, с индиго). Понеже казиното не беше много далеч от мотела, първо се придвижихме до там с колите, част от тях оставихме на паркинга, а нататък продължихме с останалите трезви шофьори (главно жени и подрастващите им потомци/питомци). Повеселихме се още малко из баровете и по някое време нашите правоверни и праволинейни пътеводни звездици ни прибраха да спим, защото ако ни бяха оставили да вилнеем до сутринта (каквито благочестиви намерения имахме с момчетата…), със сигурност щяхме да отървем сватбата на другия ден.

В неделя беше вече денят на същинската церемония по разписването и ритуалите по самата сватба като такова чрезвичайно явление. Още от най-ранните зори на безоблачния слънчево-хаплив ден започнаха суетните по прическите - едни се навиват, че им прави косите като на кон гривата; други пък се “изправят”, че в главите си мязат на Анджела Дейвис; ебало си беше мамата в най-остра форма. Плескат се гримове със шпакла, нанасят се сенки с баданарка - тоалети се мерят, защото не стават (поради “наедряването” на кокала…) и малко се отпускат в ханша, че да са таман; поли се подгъват на място и тропосват с конец от ибришим и на ръка, презрамки на рокли се шият в по-къс вариант и прочие щуротии до безкрая и обратно. За да не се дразним взаимно и да не си извадим/издерем очите един друг, много предвидливо и стратегически се разделихме на две оперативни звена – клетите майчици с невръстните си дечица (които щяха да играят и ролите си на “калинки”) поеха към къщата на младоженката, където вече всички заедно щяха да се мажат и обмазват суратите с козметични продукти, щяха да си решат и сплитат косите и да се гиздосват до истерия за предстоящия панаир (на суетата). Съгласно това разпределение на жива сила и техническа мощ, Даниела заедно с още една булчица изкъпаха децата на бърза ръка и скоропостижно заминаха по набелязаното направление. За щастие аз се паднах в друга ударна бригада, съставена от съвсем различен по интереси личен състав – ние пък трябваше да подсигурим тила със съответния булчински букет, да намерим и купим бели тънки чорапогащи за калинките и да набавим фотоматериали за един от нашите репортери. От всичките поставени бойни задачи най-много ни озори доставката на букета, като доста време се помотахме и за тези чорапогащи (шибани, бих добавил в заключение). Обикаляхме от дюкян на дюкян (из цветарските магазини имам предвид), за да установим, че повечето от тях не работят в неделни и празнични дни, част пък от отворените не можеха да насмогнат с поръчките за китки, цветни букети и венци от бели рози и хризантеми за дневните погребения, та най-накрая се намъкнахме в една цветарница и казахме на продавачката, че без булчински букет не излизаме от там; ако иска да вика милиционерите. След известни пазарлъци и уговорки, в крайна сметка и във възможно най-последния момент всичко беше готово до степен на безупречна педантичност. Каталясал като катър след целодневна оран от пешеходното ни препускане из улиците и тротоарите на града, с протрити от ходенето кълки и с подсечен като на посрано пеленаче гъз, по някое време се прибрах повторно в мотела за последно хигиенизиране и привеждане в приличен вид – къпане, миене, търкане на зъби, изрязване на нокти, ливанто под мишниците, брилянтин по главата; всичко, както пише из учебниците и наръчниците по чистота на ХЕИ. Запъхтени и спретнати, с тук-таме насечени след скорострелното бръснене бузки, но пък точно както беше съгласно заръката от висшето командване, в 14:00 целокупно кацнахме пред вратата на къщата – до това време вече всички гости и зяпачи бяха почнали да излизат от там, защото официалното подписване бе насрочено за 14:30. Ревнаха зурлите, писнаха и гайдите; надухме всичките тромпети барабар с червени кларинети, ударихме клавиши на пиано, разпънахме мехът на акордеона – керванът от каруци и шествието от народ се повлече бавно и тържествено по прашния калдъръм към ритуалната зала...

Там на зелената морава се беше струпало вече цялото стадо и човешко множество: местни и международни гости, близки и далечни роднини - башка приятели и барабар с момъка; всички с подчертано нетърпение очакваха триумфалното появяване на младоженката, която водехме ние (естествено и разбира се – че няма да я поверим на някой чуждоземец, я! Аз кръстник ли съм или лукова глава?). Междувременно, докато се опознавахме с останалите непознати направихме множество снимки; започна се и предварителното филмиране на събитието - четири репортерски камери следяха от близо и далеч всяко едно движение и най-малкото помръдване, запечатвайки завинаги всеки повече или по-малко интересен момент от какафонията.

Точно в уречения час по алеята бавно и величествено се плъзна огромното туловище на булчинският автомобил, който ако не беше бял или в нещо кремаво на цвят, спокойно можеше да се приеме и за катафалка... Но пък иначе последният беше представител на небезизвестната марка “Ролс-Ройс”, с излъскани до неузнаваемост ламарини, движещ се с почти беззвучен двигател, сякаш едва помръдваше от вятъра, беше пуснат по инерция или някой от придворните тайничко го тикаше отзад с рамото си. От задните му врати първо се изсипаха една по една “калинките”, а след което и самата булка, водена под ручка от безкрайно щастливия си татко. О небеса, о хора! – Боже милий, ти спри на този звезден миг, в тоз почти неземен час и прикови го тутакси в захлас!... Калинките вървят ръка за ръка, като се пощипват и бъзикат припряно, весело и непринудено една-друга, риейки най-старателно със сандалките си, обути на бос крак из прахоляка по алеята, посипана с трошляк от кариерата (чорапогащите им все пак пристигнаха за ритуала, но с частично закъснение на доставката от наша страна и за момента в известен смисъл бяха малко неглиже; само че никой от присъстващите не забеляза това, освен зорките очи на майките им...). Отзади им бавно и тържествено пристъпва булчицата, подкрепяна от татко Цецо, а именно на това място вече се вписваме и ние репортерите - кой с камера, кой с фотоапарат; стремим се да съхраним за бъдещите поколения и най-малката подробност на церемонията. Цялата тази манифестация беше посрещната от чакащите гости с бурни и продължителни аплодисменти, посредством неистови овации и почти скандални до истерия викове. След като обстановката на поляната за кратко се поумири, изтъпаниха всичките официални лица пред тълпата, застанаха чинно на микрофона и от там насетне щафетата пое обредното лице, което всъщност извърши цялото бракосъчетание.

Нашата Гергана едвам дочака да я попитат дали действително го иска чак пък толкова много и настойчиво този момък за мъж и със самоотверженото си и прибързано “ДА”, тя дори поскъси процедурата по традиционният за случая разпит: искаш ли, не искаш ли; че тя дали иска, че пък подир и той дали е съгласен - напътствия, слова и т.н. Какво са взели да ги питат чак толкова подробно? – те, младите са на зор; обичат се един друг до полуда – ще се вземат значи и без друго. А пък те като ги заразпитвали, сякаш са в съда - още малко и искаха да разберат дали пък булката не беше консумирала заедно с младоженеца част от брака си с известно предварение или встъпва в него чиста и неопетнена като току що напечатана банкнота, с прясно и незасъхнало мастило по краищата си. Но пък те хич нищо не казаха по въпроса – държаха се достойно и мълчаха като партизани в полицейски участък. Ама нб – ритуалите им таквиз: усложнени и издължени, вместо да бързаме към ресторанта, че да отпочваме с вечеринката...

13.03.2009 – Петък, 13-ти или както е известно да се казва по тези краища - “Черният Петък”. Забелязал съм, че такива петъци има два пъти в годината. Аз днес за кратко ще прекъсна сватбарската тема, за да предам своя традиционен обзор за седмицата. Причината за това е и още една - забравил съм в къщи листите на писмото, което пиша в момента и сега не мога да си спомня до къде точно съм стигнал в този безконечен и скучен разказ. В понеделник със сигурност ще продължа с най-пресните си спомени от нашата екскурзия до Тасмания, докато сега само с няколко думи ще се спра на случките от изминалите дни на отиващата си вече седмица.

Основната тема на размисли, тревоги и общи разговори беше проблемът, който имаме с новата кола на Даниела. Като отишла във вторник на работа с нея, та не могла да ѝ отвори багажника. От там се почнало едно ръчкане и всевъзможни проби с дистанционното отключване/заключване. В крайна сметка багажникът ненадейно и незнайно как се отключил, но пък после като го затворили, та капакът му няма отваряне и до ден днешен. Изглежда нещо е натиснато, което не е трябвало да се пипа и сега половината от електрическите функции на колата не работят. А пък тя е екипирана изцяло с електроника и механизми, които нямат разгадаване, ако не ти е било това цял живот работата. Опитахме се да четем инструкцията, правихме уж всичко каквото пише в книгата, но проблемът си остава неразрешен. Другата седмица (във вторник), Даниела ще води колата на доктор, та да видим каква ще ѝ бъде диагнозата и по-специално сметката за нейното “лечение”. Защото те ще я оправят в сервиза, аз знам - ама на каква цена се пита в задачата? Но, каквото е - таквоз. Всяка вечер все четем по нещо и бутаме по ключалките, обаче опитите ни са отчайващо безрезултатни.

През седмицата успях да сортирам снимките от сватбата и от разни други общи мероприятия. Свалих и филмите от камерата (поне от нашата; за другите имам да чакам още, като знам как всеки е зает и не му е до нищо, като го повлече един път вихрушката...). Довечера ще направя един домашен филм, с няколко епизода, но това няма да бъде официалната лента за самата сватба. Ще изчакам и останалите снимачи да ми пратят техните материали, тогава ще сглобявам - да видим какво ще стане на края. В най-скоро време ще подготвим и малка пратка, както вече споменах - с тези снимки, филма и настоящето писмо, което пак стана много дебело и вероятно твърде еднообразно. Тази подготовка обаче ще отнеме поне още една седмица, а може даже да изчакам още малко, че да включа и концерта на Ванеса, който пък е насрочен за следващата неделя - 22 Март. Нали казват, че закъснял човек не бърза; аз и без друго доста се проточих с изпращането - явно, че пак ще има дългичко да чакате и да се надявате, но пък не го правя нарочно. Просто така се случва… Ще видим как ще съчетавам всичко, защото и на мен самият ми се събраха много задачи, които само се трупат една след друга връз нещастната ми кратуна, без обаче да имам налице и половин процент изпълнение на плана.

Хубавото е, че поне с вас се чуваме сравнително често, за да разбираме как сте и как поминавате в суровите условия на “прехода”. От разговорите ни разбирам, че уж сте живи, здрави и се справяте с капризите на тоя или онзи идиот, само че дали действително сте добре или само така казвате, за да сме спокойни - един едничък Господ знае; дано да е така – моля се за вас и за всички, които са наоколо...

Тези дни Даниела е заета с подготовката на голямото тържество, което ще се проведе утре по случай рождения ден на малката мома Ванеса. Поканили сме доста хора на гости – кувертите са раздадени, местата са запълнени до краен предел и няма отказали се посетители; всичките ще се изтърсят барабар с челядта. Времето обаче не е много обещаващо - тези дни непрекъснато преваляват дъждове и общо взето се позахлади. Че пък нали от 01 Март навлезе и есента, а чакаме и “люта” зима след нея. Температурите паднаха под 30°C и вече над 27°C не се качват – къде остана наше знойно лято, с 40-градусовите си жеги?...

Като капак на всичко, днес (понеже все още навред по света е все още шибания петък, 13-ти...), Даниела се заключила отвън с малкото, когато тръгвали за училище на ранина. Ванеса тракнала вратата след себе си, като мислила, че майка ѝ си е взела ключовете. Добре, ама тя пък ги оставила вътре, защото щяла да се връща и за още нещо. Така останали двечките навън, та ни ключове за колата имат, нито за къщата; за щастие малката си взела ученическата чанта и цигулката, та хайде - тичат направо у Нолин. Уоли качва Ванеса и я закарва на школото, а после викат едни специални служби за отваряне на врати. Срещу $77 по фактура онези касоразбивачи им отворили портата без нито една драскотина и напъване на бравата (а ние наивно си мислим, че се заключваме срещу посегатели и сме спокойни, че никой не може да влезе в дома ми – абсолютни глупости: просто никой НЕ ИСКА да влиза, а не че не може; това има и друго, по-закономерно обяснение – у нас крадец може да немери само борчовете ми, за това злодеите се целят по други “мишени”, по-състоятелни и имущни...). След тази секретна случка (понеже не ни е и за първи път, де – трябва и това да се признае...), в най-скоро време ще направим още един комплект с ключове; ще ги скрия някъде из дупките на дувара, та в подобни случаи да имаме спасителен вариант, вместо да ни отварят вратите разни външни елементи (не ми е за друго, ами ще открие някой случайно тайниците с ракията, та живи ще ни изнесат заради някакви си има-няма 100 кила парцуца; то по-скоро няма, ама пък онзи похитител от къде ще знае? – ще ми извлече и последното шише, дето го вардя само за цяр и за порязано)…

С Неничковата работа също нищо не става - майка му беше обещала да го настани на хляб някъде към нейната компания, обаче не успяла да го уреди по някакви причини; не питам за подробности. Аз също се пробвах да го вземат при мен, но поради падналите напоследък дъждове, обектът ни се забавя с предварителните срокове и планове. От това пък следва, че тази работна сила, която щеше да им е необходима уж за сега, вече се измества за след месец, че и след повече време дори. Независимо от всичко, той си подава документите тук и там, но за сега без особен успех. По принцип забелязвам, че напоследък няма много свободни места за ниско квалифицирани и направо неквалифицирани кадри – вероятно е от кризата: умните вършат работата и на простите, обаче в условията на капитализма обратният вариант е невъзможен; докато при социализма например, можеше всичко – тогава и простият се бъркаше в делата на учения и му даваше напътствия как да живее и как да се труди...

По-миналата седмица, като ходихме на къмпинга при Игор и Дарина, взехме решение пак да отидем някъде заедно – този път за няколко дни по времето на Католическия Великден, защото тогава всички почиваме. Те онзи ден казаха, че вече са си резервирали места за караваната в един къмпинг, заедно с едни други наши общи приятели - те пък с палатка. В резултат на което аз днес раздрънках телефоните и намерих все още свободни бунгала в съседен на техния къмпинг - запазих една колиба за 09, 10, 11 и 12 Април. Официално почивните дни за този период започват от петък, но ние поемаме още от четвъртък след обяд. Мястото, където отиваме на нас ни е добре познато, защото там в тоя район живяхме близо 2 години; Ванеса също се роди по тези земи. Това беше в онова малко градче Мариборо (Maryborough), но сега отиваме на около 25-30 км от него, на брега на океана. От там също ще има множество снимки, а надявам се дори и филм. Понеже ми казаха, че в къмпинга останало едно единствено бунгало, та рекох да го запълня с наши приятели. Янкови баш по това време ще бъдат в Нова Зеландия, но Краси и Светла се възползваха от възможността и веднага направиха резервацията. Така се очертава да бъдем вече доста по-внушителна българска група и съм сигурен, че ще си изкараме много добре и весело; ние българите знаем как да се веселим – само дето не ни се работи твърде, но и от тази болест почнахме да се церим.

Ами това е всичко за сега, милички на мама – аз за пореден път направих едно съвсем малко отклонение от основната тема на започнатия разказ, но понеже все пак съм спазвал някакви граматически и литературни правила, та се надявам на конкурса да получа добра оценка за съчинението си по избледнели спомени... 



Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marconi5659
Категория: Лични дневници
Прочетен: 344981
Постинги: 486
Коментари: 75
Гласове: 160
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031