Ела.. Ела с мен.
Удави се с мен. Ела с мен на дъното. Хвани ръката ми и потъни. В свят на сълзи, нещастие и мъка. Свят, в който единствените чудовища са тези, които живеят в главата ти.
Ела, ела с мен, долу, долу, долу..
Казваш, че ме обичаш. Тогава ме обичаш достатъчно, за да дойдеш с мен. За да потънеш с мен. Потъваме заедно, измъкваме се заедно. Единия помага на другия. Нали?
А, но ти не искаш да потънеш.. Добре. Защо тогава не ме изчакаш на брега. Изчакай за мъничко, докато се давя. Ще изплувам и ще дойда отново при теб.
Но не, ти не ме обичаш и за това..
А дори не знаеш, дори си нямаш представа как се чувствам..
От светлина.. Се превърна в причината за мрака.
И отново ще се усмихвам, за да не се тревожиш.
И отново ще бягам, когато те няма.
Ще покривам раните си.
Защото винаги стигаме до момента, в който аз трябва да успокоя теб. Точно тогава, когато имам нужда от най-голямата възможна подкрепа. И тази подкрепа не е да ме измъкнеш..
Ти просто не разбираш. Никой не разбира. Никой, който не е бил като мен, няма да разбере.
Искам да спра да се усмихвам. Искам да спра да се храня. Искам да спра да спя. Искам да спра да живея.
Но тогава.. Ще забележиш. И ще направиш  нещо глупаво, от сорта на това да ме спасиш.
За това.. Ще стана красива, без да разбереш. За това ще крия от теб, че се страхувам от храната. Ще крия от всички.
И бавно ще потъна. А ти дори няма да разбереш. Не и докато не стане твърде късно.
Защото от малката ми светлина стана причината за мрака.

Бог да отмени наказанията ти.