И така... Мъфините са готови – приятни на вид, който те предизвиква да ги опиташ и неустоими след първата. Връщам се назад в спомените си от преди няколко дена, когато всички присъстващи отбелязаха факта, че самолетът се е приземил успешно. На летище Отопени в Букурещ. Завърнах се. Разбира се, предстояха още близо 300 км, но за тях ще стане дума по-късно. Сега мисълта ми е, че привърши моето пътешествие в Германия. Както каза една позната в един мейл в отговор на оплакването ми, че там е студено – те няма да ни стигнат в температурните рекорди, както и ние имаме още дълго да ги гоним по стандарт.
Докато се чудя как да започна моя разказ, ето че първите редове вече са факт. Това, което ме впечатли в първия момент и не престана да ме следва през времето на целия ми престой там, е че всичко се прави в името на човека. Не знам какви са техните общински съветници, не знам кой е кметът на малкото градче Зоост (Soest), но и най-незначителните неща бяха така направени, че за жителите на града, не остават много възможности, освен това да се чувстват граждани. Като се започне от светофарните уредби, които още с влизането ти в града, светват в червено, ако си с над позволената скорост, като се мине през велосипедните алеи, по квадратура почти равна на тротоарите, зелените площи, пешеходните зони, училищата, общинските служби, болницата... не, не мога да изредя всичко.
Започнах с едни мъфини. Никак не е случайно и не го направих с цел да предизвикам слюноотделяне. Целият ми разказ ще бъде подчинен на идеята, взета назаем от един български сериал, а именно „Ако бяхме немци или поне малко германци...“. Та заготовката за въпросните мъфини си купих от там. В една картонена кутия бяха сложили формичките за печене, пакетче със суха смес за тестото и друго пакетче с натрошен шоколад. Всичко беше предвидил немския производител, дори и времето за печене. Колкото и скептично да се отнасях в точните разчети. Когато като дете посетих бившата ГДР, бях силно впечатлена от това, че пред големия квартален супермаркет на един щанд се продаваха зеленчуци и плодове. Вместо продавач, встрани от щанда имаше нещо, което прилича на пощенска кутия. Всеки си вземаше, каквото му е нужно и оставяше парите, написани на етикета. Още повече се удивих, като разбрах, че въпросната пощенска кутия излизала с печалба, защото не всеки е имал точни пари, които да остави. В съвременните немски магазини положението е подобно. Пред магазините има стойки за велосипеди. Не видях заключено колело. Не чух и някой да се оплаква, че му няма превозното средство. Има и колички за пазаруване, като при нас, но кошници не видях. Ако не ползваш количка, защото намерението ти е да купуваш нещо дребно, а не да правиш седмично зареждане, избираш си продуктите и си ги слагаш в торба. Когато сигнеш до касата, изваждаш покупките от чанти, торби и джобове и си ги заплащаш. Няма да коментирам.
Пластмасовите бутилки в Германия не се хвърлят. Пред входа на всеки магазин има големи контейнери, в които бутилките се пъхат, а контейнерът се оказва, че е умна машинка и за всяка непотребна пластмаса, ти връща някакви центове. Няма да обяснявам на какъв етап е разделното събиране на отпадъци. Няма да влизам в подробности, как в определени дни се изкарват домакинските боклуци и съответният камион идва да ги прибира. Строго разделно. Видях и от къде тръгва стоката и за нашите магазини за втора употреба дрехи. За всички станали малки дрешки и обувки на децата, както и други, които поради една или друга причина станат непотребни, има специални контейнери. Върху тях е написано, че дрехите трябва да са чисти и как да бъдат пакетирани. Видях и камион, който изпразва отново в определено време, въпросните контейнери.
Едно от първите неща, които забелязва човек, когато влезе в немски квартал, това са безупречно подредените дворчета. Извинявам се за умалителната дума, но няма как да нарека двор парцелчето от 20 квадрата.
Видях, че живи плетове се правят от всичко. Освен обичайните храсти, които използваме в България, видях жив плет от бряст, от дрян, от леска, дори и от ябълкови дръвчета. Подрязвани и оформени до степен на съвършенство.
Много цветя. Наистина много. Рядко виждах непознати, но и тези, които познавам изглеждаха различно.
Отрупани в цветове храсти, гарнирани с камъни и други градински аксесоари, но никъде не видях кичозните, добили популярност в България, глинени джуджета, патки, щъркели и подобни.
Като стана дума за градини, няма как да пропусна и градинския център, който посетих. Разположен на огромна площ, в него имаше всичко.
Цените бяха като тук. Като се има предвид разликата в заплатите, няма как дворчетата на немските семейства да не греят.
Не само дворовете са подредени и красиви. За немските паркове, тези думи са бледи. Мечтая си Морската градина във Варна да заприлича на тях. Всяко нещо е изпипано, направено с вкус, с точност, с мисъл...
Детските площадки. Имаше люлки, които помня от детството си, имаше съоръжения, за които трябваше да гадаем как се използват, но всички са направени са красиви и здрави. На всяко от тях децата имат възможност да упражняват различни умения, да се забавляват, и макар, че е клише – да растат волни и щастливи.
Идеално поддържани алеи. Дори и тревата в тревните площи е по-мека.
Паркове има навсякъде. Близо до град Зоост има няколко язовира. Още при изграждането на язовира, е изграден и паркът около него – със съответните алеи, пейки, места за отдих. И тези места са поддържани. Както всичко в Германия.
Запази за дълго красивите спомени!:)