Постинг
30.12.2011 16:30 -
Да си кажем "сбогом" и с тази година
Автор: radalia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2299 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.12.2011 16:31
Прочетен: 2299 Коментари: 2 Гласове:
6
Последна промяна: 30.12.2011 16:31
Година, която беше толкова запълнена, че нямах никакво време за блога. На моменти ужасно ми липсваше усамотяването, чрез което пътувах към себе си, анализирайки нещата, които се случват с мен и около мен. Вероятно има времена, в които от нямане какво да се прави, човек се задълбочава в разсъждения, които пък отнемат непреднамереното, импулсивното, искрицата, която е готова да пламне и от най-малкото. Но какво да се прави - такава съм - обичам нещата да са обмислени, огледани от всички страни и подредени. И все пак, в предпоследния ден от годината, отделям няколко минути, за да разкажа какво ми донесе и отне изминаващата година.
Януари месец дойде с поканата за нова работа. По-скоро завръщане в старата професия. Беше ми интересно това, с което се занимавах през последните години, но образованието е сферата, в която се чувствам на мястото си, където болея и горя. Предложиха ми да започна да преподавам математика в едно централно варненско училище. В първите седмици се чувствах объркана, хлапетата имаха собствено мнение за часовете по математика и трябваше да вложа всичкото си търпение и находчивост, за да постигна моето виждане за ситуацията. На тях пък им хареса. До такава степен си допаднахме, че дори ме поканиха на бала си. И не само, че ме поканиха, но дойдоха да ме вземат от къщи. Приех го като признание на моето призвание. Последното го пиша с намигване.
На трети март синът ми тръгна по нов път. Беше болезнена раздялата, но като изключа емоцията от заминаването му, знаех и знам, че това е правилният път за него. Започна да учи там. Харесва му. Това, което ми разказва е толкова впечатляващо, че мъничко ме е яд, че моето време е минало. Радвам му, тревожа се, че паричките не стигат, но се надявам, че ще се намери начин... Както се казва, няма начин да няма начин, нали?
После дойде лятото и още в първите негови дни се явих на един конкурс за помощник-директор и взех, че го спечелих. На новата си работа се чувствам като пред поредната височина, която трябва да изкача. В никакъв случай не ми е лесно, работя, меко казано, много, но пък ми е интересно и го правя с желание. Крачка по крачка мина времето на изпитателния ми срок и от 5 декември съм на постоянен трудов договор. Единственото, което мислех, че ще ми липсва беше контактът с децата, но разбрах, че дори и да не съм учител и класен ръководител, никой не може да ми отнеме бляскавия поглед в детските очи. Обичам тази светлинка!
След това, на 7 номеври, се случи нещо, за което няма как да бъдем подготвени. Загубата на близък човек е толкова болезнена, че всяко описание и разказване е излишно. Сега ходя всеки свободен ден на гробищата, подреждам цветя и пръст, но това няма да запълни празнотата, която остави баба. Времето следва своя ход, нормално е баба да си тръгне преди нас, но изработката на некролозите не може да успокои болката ми. И все пак, мир на душата ти, бабче!
А после, после на 18 декември посрещнахме сина ми. Имам и подарък - фотоапарат. Обещавам по-често да публикувам снимки тук. Сега, залутана покрай сина, покрай трапезата и шетнята, на душата ми е топло и уютно.
Не смея да мисля и да си пожелавам, каквото и да било за следващата година. Нека за всички тя да е богата с изпълнени надежди и постигнати мечти! Наздраве!
Януари месец дойде с поканата за нова работа. По-скоро завръщане в старата професия. Беше ми интересно това, с което се занимавах през последните години, но образованието е сферата, в която се чувствам на мястото си, където болея и горя. Предложиха ми да започна да преподавам математика в едно централно варненско училище. В първите седмици се чувствах объркана, хлапетата имаха собствено мнение за часовете по математика и трябваше да вложа всичкото си търпение и находчивост, за да постигна моето виждане за ситуацията. На тях пък им хареса. До такава степен си допаднахме, че дори ме поканиха на бала си. И не само, че ме поканиха, но дойдоха да ме вземат от къщи. Приех го като признание на моето призвание. Последното го пиша с намигване.
На трети март синът ми тръгна по нов път. Беше болезнена раздялата, но като изключа емоцията от заминаването му, знаех и знам, че това е правилният път за него. Започна да учи там. Харесва му. Това, което ми разказва е толкова впечатляващо, че мъничко ме е яд, че моето време е минало. Радвам му, тревожа се, че паричките не стигат, но се надявам, че ще се намери начин... Както се казва, няма начин да няма начин, нали?
После дойде лятото и още в първите негови дни се явих на един конкурс за помощник-директор и взех, че го спечелих. На новата си работа се чувствам като пред поредната височина, която трябва да изкача. В никакъв случай не ми е лесно, работя, меко казано, много, но пък ми е интересно и го правя с желание. Крачка по крачка мина времето на изпитателния ми срок и от 5 декември съм на постоянен трудов договор. Единственото, което мислех, че ще ми липсва беше контактът с децата, но разбрах, че дори и да не съм учител и класен ръководител, никой не може да ми отнеме бляскавия поглед в детските очи. Обичам тази светлинка!
След това, на 7 номеври, се случи нещо, за което няма как да бъдем подготвени. Загубата на близък човек е толкова болезнена, че всяко описание и разказване е излишно. Сега ходя всеки свободен ден на гробищата, подреждам цветя и пръст, но това няма да запълни празнотата, която остави баба. Времето следва своя ход, нормално е баба да си тръгне преди нас, но изработката на некролозите не може да успокои болката ми. И все пак, мир на душата ти, бабче!
А после, после на 18 декември посрещнахме сина ми. Имам и подарък - фотоапарат. Обещавам по-често да публикувам снимки тук. Сега, залутана покрай сина, покрай трапезата и шетнята, на душата ми е топло и уютно.
Не смея да мисля и да си пожелавам, каквото и да било за следващата година. Нека за всички тя да е богата с изпълнени надежди и постигнати мечти! Наздраве!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450
