Среднощ. Покой пред сурова година,
покой бездънен, както вечността.
И дядо, бос, в ръцете с празна крина
сред стаята мълчи с безмълвността.
В огнището гори огромен дънер.
Играе в сенки ниският таван.
Дъхти на пръст, на размразени тръни,
на ръжен хляб, на слама и тамян.
А вън запяват: "Сурова година,
да дава бог без мяра и безчет,
да има челяд, ябълки в градина,
сребро и злато, вино, смях и мед."
И става песен снежната пустиня
до небосвода леден, звездоок.
И дядо вслушан , все така застинал,
надига тръпнещ глас: "Да дава бог!"

В очите му ожидането пламва
и с пламък, неугасвал векове,
ожида хубост, радост неживяна,
и моли, и заклева, и зове.
И расне той, ръцете си протегнал,
от вечното ожидане огрян.
На раменете му огромни тегне
и се разпада ниският таван.
И расне той, с дихание горещо
обгаря ледения полумрак.
Високите звезди досяга с плeщи.
Но под звездите тясно му е пак.
Просторите заслушани разсякъл,
гласът му като съвест е дълбок.
И след гласа му безконечно ехо
поема по света: "Да дава бог!"

Ех, дядо мой, в ръцете с празна крина.
Пред мен си пак - все жив, тревожен гост.
...И все навръх на новата година.
И все когато вдигнем весел тост!

Добри Жотев