Постинг
07.11.2010 09:10 -
Моето символ верую за България
Автор: radalia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2046 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 07.11.2010 09:36
Прочетен: 2046 Коментари: 6 Гласове:
10
Последна промяна: 07.11.2010 09:36
По повод 1 ноември Верига частни училища и колежи по туризъм "Константин Фотинов", проведе национален ученически конкурс за есе по горната тема. Участваха 55 есета от цяла България. Конкурсът беше спечелен от дванадесетокласничката Емануела Миткова Чолакова, СОУ ”Отец Паисий”, Кирково, обл. Кърджали. Предлагам ви нейното есе, защото искам да се замислим имаме ли ние символ верую за България или по-скоро лежейки на байганьовото ""всички са маскари"", не се замисляме, че много неща могат да започнат от първо лице единствено число.
Каква е тази шир? Какво е това място пълно с живот? Сякаш цветовете се любят и от тях се раждат хиляди мечти, хиляди надежди. Какво е тази страна? - едно цвете, една луна, една пеперуда в дланта.
Отново това въодушевление изпълва дъха ми, прониква в мен и намира отново място в мисълта ми, докато крача нагоре, към върха на планината, към малката ни семейна вила. Изкачвам се полека и стигам най-високия връх, опирам чело до небето. Мисля си – не е ли така и в живота? – вървиш нагоре, нагоре, стремиш се към нещо добро и красиво. Протягаш ръце към слънцето, поглеждаш към прекрасната родна страна и вярваш…
Сега, легнала под този люляк, опитвайки се да се докосна до красивото, из вечното, да се слея със земята, да я почувствам като част от себе си. Зареждам се с позитивизъм, ароматите ме приканват да им се доверя. Цветовете шепнат, че аз съм у дома. Очаквано, както всеки път, когато съм тук, в тази вълшебна приказка, в главата ми изниква онзи изказ на Вазов: „Сега аз съм у дома”, сякаш това е най-чистата връзка на човека с природата.
Слънцето винаги изгрява някъде, росата никога не пресъхва напълно, пороят се излива до безкрай и човекът е част от това вечно представление, от този кръговрат, това ме кара да вярвам, да вярвам дори, когато се съмнявам.
Вярвам в моята страна! Вярвам в България! Вярвам в нейното минало, бъдеще и настояще. Макар днес да изглежда, че тя е морално и духовно обречена. Аз вярвам, че ще си върнем предишната цялост в България, че отново всички ще са за един и един ще е за всички. Вярвам, че си е заслужавала смъртта на всички нейни синове, които никога не позволиха тя да падне на колене. Нима този народ не може да възроди оная доблест и героизъм, каквито показаха опълченците на Шипка или юнаците при Сливница, Одрин, Булаир, Македония? Нима са погребани завинаги порядъчността и взаимното доверие, каквито притежаваха нашите деди и бащи, треперещи над народните интереси? Нима я няма вече онази любов към ближния и оня кураж, които направиха българското слово да не онемее, а българската сила да не изчезне, а българската държава да се възроди? Имайки в предвид всичко това днес апелът ни е: Да се обединим всички в една мисъл, едно желание и една воля да създадем България отново велика и мощна. Да се преизпълним всички със силен дух, и нека молитвата ни бъде: ”Българин съм, обичам България и ще работя през целия си живот за свободата, за обединението на моя народ, и вярата, че ние сме бъдещето. Боже, помогни ни!”
Вярвам , че добротата, родолюбието, жизнерадостта у българския народ не е изчезнала. Нея я има. Живото доказателство за това е моя роден край. Едно красиво селце, близо до границата между България и Гърция. Израснах сякаш в кът от рая. Обичана, закриляна, подкрепяна. Израснах сред растителност, зеленина, природа. Израснах между добронамерени хора, съхранили в себе си порядките на времето, родолюбци, живеещи задружно. В тази люлка от усмивки и доброта, израснах вярваща, обичаща, израснах носейки в себе си част от всички добри хора. И сега, когато съм поотраснала, поузряла, вярваща в себе си, в хората и страната си, аз искам да дам част от себе си на всички онези, които се съмняват, че България е минала през всички трудности, не за да бъде духовно и морално бедна. Знам, вярвам, че във всеки край родината ни има своите хора изпълнени с родолюбие, знам, че те все още са братя. Знам, че все още има хора, които са истински, които са останали верни на своята същност, които не са забравили какво означава да си българин, какво означава да си част от българския народ. Знам, че има хора, които ще останат истински пречистени, с красива душа и ангелски вълшебни очи, като Майката природа на България.
Да. От всичко в тази страна, най – много вярвам в природата тя е моята слабост. Докато хората могат да си сложат маската на добротата, природата слага маската на влюбените един в друг цветове. Докато хората се самоунищожават, тя е тази, която ги създава, пречиства ги за едно ново начало. Докато хората събират отрицателната енергия през дългото си ежедневие, природата дарява спокойствие, зарежда ни с живот, упойва ни с аромата на мащерка, здравец и бръшлян. Сякаш е завършека в хармонията душа – тяло. Една неопетнена любов на духа към тялото. Не е ли тя основата на живота? Щеше ли да има цвят без нея? Щеше ли да има аромат без нея? Щеше ли да има светлина без нея? Та нали точно от досега на природата Бетховен написва „Лунната сонета”, а Айвазовски рисува Величествените морски пейзажи, а Алеко възпя внушителната гледка на Ниагара, а Вазов написа най – вдъхновените си слова, посветени на родната природа. И може би тук е момента да отправя моя призив: Посветете се на природата, не я унищожавайте. Повярвайте, че ако вие и давате добро, то тя ще ви отвърне двойно.
Аз обичам моята малка България, обичам пространството изпълнено с този въздух, обичам начина по който, ме кара да се влюбвам в нея отново и отново. Обичам да се окичвам с цветовете й. Да я усещам под нозете си, обичам когато се чувствам защитена под нейното крило, обичам да се чувствам обвързана с нея, по всеки човешки и законен начин.
Затварям очи, обръщайки главата си леко встрани. Усещането е хубаво. Тревата нежно гали кожата ми, усмихвам се. Слънцето прониква през клепачите ми. Розово е. Чувствам се пълна. Ето още една причина да обичам България, да и вярвам. Тя ме допълва, природата ме вдъхновява, а нейната прегръдка ме окуражава. Нейното минало ме кара да се гордея. А нейното бъдеще ме кара да вярвам.
Тук се родих. Тук отраснах. Тук се влюбих. Тук се научих да отсявам доброто от лошото. Тук е моят храм. Тук мога да плача, да се смея, да викам, да тичам, да пея, да обичам… Тук е моето семейство. Макар и много от хората да заминават за чужбина, да търсят своя късмет, моите хора намериха своя късмет в родна България. Те повярваха в нея. Повярваха в себе си. Както правя аз. Вярвам в своя дом, в неговата закрила и закрилата на моето семейство. Те са моя свят, моя живот, те са причината да вярвам, да се надявам, да обичам.
Сянка застана между слънцето и клепачите ми. Веждите ми отново се събраха в тревожна бръчка, но след секунда се отпуснаха. Отворих очи. Вълна на спокойствие ме заля. Беше той. Главната причина за породените в мен мисли. Да. Човекът, който караше лицето ми да грее по – ярко и от слънцето, а сърцето ми да бие по – силно и от църковни камбани. Усещането е като катарзис. Да, той беше. Моето пристанище. Моята вяра. Моята любов. Името на моя живот. Човекът, който ме докосваше, а след всяко докосване, кожата ми оставяше топла за дълго… Усмихнах се на красивия кът, в който се бях усамотила, за да усещам как през паметта ми преминава дежа вю и поех ръката, предлагаща ми любов, за да потъна в най – нежните обятия, а после да тръгна да се изкачвам все нагоре и нагоре, да се надявам, да обичам, да вярвам, че ние сме бъдещето, че България е нашият дом, че тя е нашият малък свят, окъпан в светлина, създаден от доброта, закрилян с достойнство и обичан с всяка клетка от съществото ни.
И аз отново искам да кажа на моята България и нейната цялост:
„Вълшебна малка звезда блести за теб. Във вълшебна малка звезда се крият мечтите ти, там до лунната дъга. Вълшебна малка звезда – повярваш ли ще полетиш!”
Каква е тази шир? Какво е това място пълно с живот? Сякаш цветовете се любят и от тях се раждат хиляди мечти, хиляди надежди. Какво е тази страна? - едно цвете, една луна, една пеперуда в дланта.
Отново това въодушевление изпълва дъха ми, прониква в мен и намира отново място в мисълта ми, докато крача нагоре, към върха на планината, към малката ни семейна вила. Изкачвам се полека и стигам най-високия връх, опирам чело до небето. Мисля си – не е ли така и в живота? – вървиш нагоре, нагоре, стремиш се към нещо добро и красиво. Протягаш ръце към слънцето, поглеждаш към прекрасната родна страна и вярваш…
Сега, легнала под този люляк, опитвайки се да се докосна до красивото, из вечното, да се слея със земята, да я почувствам като част от себе си. Зареждам се с позитивизъм, ароматите ме приканват да им се доверя. Цветовете шепнат, че аз съм у дома. Очаквано, както всеки път, когато съм тук, в тази вълшебна приказка, в главата ми изниква онзи изказ на Вазов: „Сега аз съм у дома”, сякаш това е най-чистата връзка на човека с природата.
Слънцето винаги изгрява някъде, росата никога не пресъхва напълно, пороят се излива до безкрай и човекът е част от това вечно представление, от този кръговрат, това ме кара да вярвам, да вярвам дори, когато се съмнявам.
Вярвам в моята страна! Вярвам в България! Вярвам в нейното минало, бъдеще и настояще. Макар днес да изглежда, че тя е морално и духовно обречена. Аз вярвам, че ще си върнем предишната цялост в България, че отново всички ще са за един и един ще е за всички. Вярвам, че си е заслужавала смъртта на всички нейни синове, които никога не позволиха тя да падне на колене. Нима този народ не може да възроди оная доблест и героизъм, каквито показаха опълченците на Шипка или юнаците при Сливница, Одрин, Булаир, Македония? Нима са погребани завинаги порядъчността и взаимното доверие, каквито притежаваха нашите деди и бащи, треперещи над народните интереси? Нима я няма вече онази любов към ближния и оня кураж, които направиха българското слово да не онемее, а българската сила да не изчезне, а българската държава да се възроди? Имайки в предвид всичко това днес апелът ни е: Да се обединим всички в една мисъл, едно желание и една воля да създадем България отново велика и мощна. Да се преизпълним всички със силен дух, и нека молитвата ни бъде: ”Българин съм, обичам България и ще работя през целия си живот за свободата, за обединението на моя народ, и вярата, че ние сме бъдещето. Боже, помогни ни!”
Вярвам , че добротата, родолюбието, жизнерадостта у българския народ не е изчезнала. Нея я има. Живото доказателство за това е моя роден край. Едно красиво селце, близо до границата между България и Гърция. Израснах сякаш в кът от рая. Обичана, закриляна, подкрепяна. Израснах сред растителност, зеленина, природа. Израснах между добронамерени хора, съхранили в себе си порядките на времето, родолюбци, живеещи задружно. В тази люлка от усмивки и доброта, израснах вярваща, обичаща, израснах носейки в себе си част от всички добри хора. И сега, когато съм поотраснала, поузряла, вярваща в себе си, в хората и страната си, аз искам да дам част от себе си на всички онези, които се съмняват, че България е минала през всички трудности, не за да бъде духовно и морално бедна. Знам, вярвам, че във всеки край родината ни има своите хора изпълнени с родолюбие, знам, че те все още са братя. Знам, че все още има хора, които са истински, които са останали верни на своята същност, които не са забравили какво означава да си българин, какво означава да си част от българския народ. Знам, че има хора, които ще останат истински пречистени, с красива душа и ангелски вълшебни очи, като Майката природа на България.
Да. От всичко в тази страна, най – много вярвам в природата тя е моята слабост. Докато хората могат да си сложат маската на добротата, природата слага маската на влюбените един в друг цветове. Докато хората се самоунищожават, тя е тази, която ги създава, пречиства ги за едно ново начало. Докато хората събират отрицателната енергия през дългото си ежедневие, природата дарява спокойствие, зарежда ни с живот, упойва ни с аромата на мащерка, здравец и бръшлян. Сякаш е завършека в хармонията душа – тяло. Една неопетнена любов на духа към тялото. Не е ли тя основата на живота? Щеше ли да има цвят без нея? Щеше ли да има аромат без нея? Щеше ли да има светлина без нея? Та нали точно от досега на природата Бетховен написва „Лунната сонета”, а Айвазовски рисува Величествените морски пейзажи, а Алеко възпя внушителната гледка на Ниагара, а Вазов написа най – вдъхновените си слова, посветени на родната природа. И може би тук е момента да отправя моя призив: Посветете се на природата, не я унищожавайте. Повярвайте, че ако вие и давате добро, то тя ще ви отвърне двойно.
Аз обичам моята малка България, обичам пространството изпълнено с този въздух, обичам начина по който, ме кара да се влюбвам в нея отново и отново. Обичам да се окичвам с цветовете й. Да я усещам под нозете си, обичам когато се чувствам защитена под нейното крило, обичам да се чувствам обвързана с нея, по всеки човешки и законен начин.
Затварям очи, обръщайки главата си леко встрани. Усещането е хубаво. Тревата нежно гали кожата ми, усмихвам се. Слънцето прониква през клепачите ми. Розово е. Чувствам се пълна. Ето още една причина да обичам България, да и вярвам. Тя ме допълва, природата ме вдъхновява, а нейната прегръдка ме окуражава. Нейното минало ме кара да се гордея. А нейното бъдеще ме кара да вярвам.
Тук се родих. Тук отраснах. Тук се влюбих. Тук се научих да отсявам доброто от лошото. Тук е моят храм. Тук мога да плача, да се смея, да викам, да тичам, да пея, да обичам… Тук е моето семейство. Макар и много от хората да заминават за чужбина, да търсят своя късмет, моите хора намериха своя късмет в родна България. Те повярваха в нея. Повярваха в себе си. Както правя аз. Вярвам в своя дом, в неговата закрила и закрилата на моето семейство. Те са моя свят, моя живот, те са причината да вярвам, да се надявам, да обичам.
Сянка застана между слънцето и клепачите ми. Веждите ми отново се събраха в тревожна бръчка, но след секунда се отпуснаха. Отворих очи. Вълна на спокойствие ме заля. Беше той. Главната причина за породените в мен мисли. Да. Човекът, който караше лицето ми да грее по – ярко и от слънцето, а сърцето ми да бие по – силно и от църковни камбани. Усещането е като катарзис. Да, той беше. Моето пристанище. Моята вяра. Моята любов. Името на моя живот. Човекът, който ме докосваше, а след всяко докосване, кожата ми оставяше топла за дълго… Усмихнах се на красивия кът, в който се бях усамотила, за да усещам как през паметта ми преминава дежа вю и поех ръката, предлагаща ми любов, за да потъна в най – нежните обятия, а после да тръгна да се изкачвам все нагоре и нагоре, да се надявам, да обичам, да вярвам, че ние сме бъдещето, че България е нашият дом, че тя е нашият малък свят, окъпан в светлина, създаден от доброта, закрилян с достойнство и обичан с всяка клетка от съществото ни.
И аз отново искам да кажа на моята България и нейната цялост:
„Вълшебна малка звезда блести за теб. Във вълшебна малка звезда се крият мечтите ти, там до лунната дъга. Вълшебна малка звезда – повярваш ли ще полетиш!”
а ние ги наричаме деца?!
цитирайМисля, че ние - възрастните, трябва да се научим да ги чуваме по-често.
цитирайВ ТЯХ Е НЕ САМО БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ, ТЕ СА ЧАСТ ОТ СВЕТА В НАС! БЛАГОДАРЯ ТИ!
ПРЕДИ 4 ГОДИНИ МОЯТА ПЛЕМЕНИЦА СЪЩО СПЕЧЕЛИ ТАКЪВ КОНКУРС И АЗ БЯХ ОЧАРОВАНА И ИЗНЕНАДАНА ... Е СЕГА ВЕЧЕ НЕ СЪМ, ЗАЩОТО РОДЕНИТЕ СЛЕД НАС СА МНОГО УМНИ И ЧУВСТВИТЕЛНИ, И ВЕЧЕ НЕ СА ДЕЦА!
цитирайПРЕДИ 4 ГОДИНИ МОЯТА ПЛЕМЕНИЦА СЪЩО СПЕЧЕЛИ ТАКЪВ КОНКУРС И АЗ БЯХ ОЧАРОВАНА И ИЗНЕНАДАНА ... Е СЕГА ВЕЧЕ НЕ СЪМ, ЗАЩОТО РОДЕНИТЕ СЛЕД НАС СА МНОГО УМНИ И ЧУВСТВИТЕЛНИ, И ВЕЧЕ НЕ СА ДЕЦА!
Да, наистина - чувствителни и умни са!
Между другото, забелязала съм една статистика, че в българина е заложено да критикува младите и да ги сравнява с предните поколения, като в никой случай това не е в полза на подрастващите. Нашето поколение явно носим промяна в себе си, защото сме готови да признаем на младите техните качества. И не се страхуваме да го правим.
цитирайМежду другото, забелязала съм една статистика, че в българина е заложено да критикува младите и да ги сравнява с предните поколения, като в никой случай това не е в полза на подрастващите. Нашето поколение явно носим промяна в себе си, защото сме готови да признаем на младите техните качества. И не се страхуваме да го правим.
едно дете, а такава мощна плесница по нашето черногледство, по нашия песимизъм...
цитирайНе е зле да се замислим, поне малко, нали?
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450
