Напоследък не мога да спя. Всичко ми се свива, когато разбера, че Арва е "хванала пътя". Притеснявам се, че може да изплаши някого, че ще направи някаква беля по съседските дворове, че на нея нещо ще й се случи. Тази сутрин се събудих към 5 със съзнанието, че кучето го няма. Безмислено е да обикалям да я търся, до сега винаги се е прибирала сама към 7ч. Тази сутрин обаче, закъснява. Тревогата ми расте с всяка изминала минута...
След последната й самостоятелна разходка, бях сигурна, че съм взела всички мерки, за да не се случва повече. А ето, че тя пак ме надхитри.

Докато пиша, Арва отново се върна. :)

Всъщност всичко това ми прилича на хубавите моменти в живота ни. Случват ни се, радваме им се, опитваме се да ги задържим, въпреки усилията ни, те се запиляват някъде. Често въображението ни рисува какви ли не мрачни картини, докато преживяваме липсата им и страдаме за тях. А е нужно малко търпение, за да ги имаме отново.

ерик вече тежи повече от мен и не мога да го разхождам с каишка.
а той не ме слуша , любопитен е и скача върху хората , а те не знаят че е добър и ги плаши :(

С тази разлика, че и аз не съм за подценяване от гледна точка на телесна маса ;)

А забелязах и нещо друго - когато аз я разхождам, тя върви с моето темпо. За разлика от моментите, когато я държи някой мъж. Явно усеща, че все пак аз нямам мъжка сила (хехехе, а дали е така?...)

онази вечер два часа не мога да го прибера от улицата , скъса ми нервите

отворена и принцесата се прибира сама, когато реши :)

никакъв го няма
и плаши децата по махалата , не ща да се карам със съседите , тия дни е арестуван във двора само

Уф, че ми е познато...

А много я съжалявам и хич не обичам да я държа вързана. Що не оправдава доверието ми? ;)