Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.02.2009 22:33 - Камелия Кондова
Автор: radalia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 11164 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 17.03.2009 14:47


Преди време имах постинг с нейни стихове, но за съжаление търсачката тук не работи, а на мен не ми се губи времето, за да се връщам назад във времето. Затова с риск да досадя на някого, смятам да публикувам нейните стихове тук, защото много ми харесват, а ми се иска поне известно време да са ми под ръка. Разбира се, имаше възможност просто да ги запазя на рс-то си, но така няма да имам достъп до тях по всяко време и от всяко място.

До дъно ги изпихме чудесата.
И нямаше какво да се повтори.
Беснееше в снега разлюбен вятър -
не можеше от ярост да говори.
А го обичах толкова, че сложих
окови на стиха - и готвех супи.
И се потяха новите велможи,
че любовта не може да се купи.
Заспивах до брадата му - по-снежна
от снежната картина на ноември.
И изтъках припряната си нежност
от паяжини, листопад и нерви.
Площадът се учудваше, че мога
след толкова раздели да се смея.
На майка ми среднощната тревога
се спъваше пред факта, че Живея.
Защото всичко беше за последно -
на много бързи глътки го изпихме.
И затова, преди да се погледнем -
мълчахме дълго.
И не си простихме. 

Да, разбира се - нищо ми няма.
И не крия живота под грим.
По-щастлива след всяка измама.
И след всеки разжалван любим.
Във дома си - разтворена шепа,
вместо кактус - отгледах деца.
(И килерът ми стига за крепост,
ако искам да бъда сама).
Не разчитам на мъжката слабост -
оправдание в малкия град.
И Съдът на кварталните баби
ме осъди на - три пъти Ад.
Три почернени бъдещи зими.
Три надежди, лишени от път.
Само толкова?! - милост ли имат
или просто катрана пестят...
Ах, горките, пак няма да мигнат.
Не от Бог - от съсед ги е страх.
И се моля, любов да ми стигне -
да не стана и аз като тях. 

Хайде на чисто - без капка лъжа:
Да знаеш - аз съм такава.
Мога до помня до кости дъжда.
Но мога и да забравям.
Мога със дъх да полирам сервиз,
но и да чупя чинии.
Мога да бъда самия каприз.
Но и подслон при стихия.
Само със поглед изтръгваш сълза,
но като падна - не плача.
Кротка пуловер за тебе плета,
но и огради прескачам.
Мога да чакам, превърната в бряг.
Но мога и в ден най-черен
да се раздам на някой глупак.
(Ако не си ми верен).
Както износих в утробата плод -
ялова мога да бъда.
Аз съм такава - самият живот.

Ала и ...смъртна присъда.


Дългокоса... 
Дългата коса
ще прикрие тъмните ми мисли.
Казват, че съм станала жена...
Две деца, съпруг... Какво ми липсва?!
Ах, децата... Аз ли ги родих...
Сякаш са ми братче и сестриче.
Дъщеря ми още кротко спи.
Но синът ми тича след момичета.
Този, който сяда уморен
и заспива често над вечерята,
беше принц. Ала заради мен -
стана делник. Подреден и верен.
Как завиждам! Не, не съм добра.
С черна завист гледам долу в локвите
как оная, с късата коса,
се търкаля и е светло-мокра.
И ми иде страшно да крещя
във това мълчание преситено.
Но разтърсвам рошава глава.

И викът умира под косите ми.....


Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска - прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек... и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

Откраднах си любов.
Или не беше.
Не знам.
Не ме интересуваше.
Но знам,
че всяка фибра в мен крещеше
и всеки атом от екстаз ликуваше.
Хареса ми така.
И пак опитах.
Да, тръпка бе -
почти като на кино
загребвах с пълни шепи и не питах
дали съм положителната героиня.
Ограбените тъй и не разбраха,
че само обич взимах.
(друго те ми даваха)
Отивах си, докато още спяха,
целувайки ги.
(после ми прощаваха)
Събирах любовта си във косите -
тях никой не се сети да погали...
а можеха поне да се опитат
и щяха да получат, щом са дали.

Прости ми, Боже, ако беше грях...
Откраднах си любов. Щастлива бях.

 
Неопитомено

Стопанка бях на вълчата бърлога.
Делях я с още няколко вълчици.
Навярно затова сега не мога,
въобще да се престоря на момиче.

По цели нощи ноктите си гризех,
в очакване вълкът да изтрезнее.
Така привикнах с вълчата му низост,
че и до теб - съм с мисълта за нея.

А ти си... на измислен ми изглеждаш.
Какво, че имаш и паспорт, и име.
Боли ме безпощадната ти нежност.
Добър си - и не може да те има.

Отивай си, с паспорта и с колата.
По живо и по здраво те изпращам!
Това, че си ме хванал от гората -
си е направо таралеж във гащите.

Животът ми изобщо не е розов.
Какво ще ми се правиш на възпитан!
Ако ти хрумне да ми купиш рози -
ще се зарадвам само на бодлите.

Ако ти хрумне да поканиш гости -
ще ги ухапя и ще се разтичат.
Преглъщаш, стискаш зъби или просто
си съвършен дотам, че да обичаш?

Аз не паса трева, такива хора
в живота няма - те са съчинени.
 
Отивай си преди да изговоря:
Студено ми е. Остани при мене!


Обичай ме диво!

Обичай ме диво.
Обичай ме страстно.

Тъй,
както
вълкът
пожелава
вълчицата.
През тъмни
пространства
забрани,
опасности...
Обичай ме грешно.
Обичай ме истински.
И нека съм ангел,
дете и измамница -
жестока и нежна,
добра и себична...
Обичай ме -
зло,
безнадеждно,
безпаметно -
напук на самия живот
ме обичай.


 Той

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на ""ти"" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа. 
 
Проклета да съм, ако го събудя!

 

E, хайде, зло! Звънецът е отдясно.
Отдавна чакам да ме сполетиш.
Премного ми е слънчево и ясно.
И много лесно пиша всеки стих.
И плача лесно. И се смея лесно.
И лесно се спасявам от дъжда.
Животът се нарежда като песен
и губи вече своята цена.
Приятелите трудно преброявам.
И всички верни. (Нямам врагове!)
И всяко нещо в мене оживява.
А всъщност трябва нещо да умре.
Да се откъсне. И да ме разкъса.
Да разбера какво е да боли.
И паметта ми - за удобство къса -
да помни невидяното дори.
Ако след теб, след болката, се вдигна.
Ако след тебе пак износя плод.
Това е вече нещо. И ми стига.
Това е вече повод за живот.


Когато нещо трябва да се случи,
все някой вместо мене го решава.
Дали да гледам в къщата си куче.
Кога да лягам. И кога да ставам.
И лятото самичко не пристига,
докато този някой не поиска.
Той ми подбира прочитните книги.
Той изчислява струва ли си риска.
Не се обаждай повече, не чакай!
Той забрани звезди да ми се свалят.
Останах без лице от този някой.
И без ръце - с какво да те погаля?...
Да те обичам! Кой да те обича?
От мене вече нищо не остана.
Бях истинска до вчера. Бях момиче.
Морето бях.
      Сега съм само пяна...

 

Хайде, нищо ново под небето.
Срути се, но не последен замък.
Само се страхувам за сърцето си -
още малко и ще стане камък.
А сърце ми трябва, да обичам
простички неща като тревата,
бялата невинност на кокичето,
шарената лудост на децата ми...
Трябва ми сърцето, за да мога
утре (ще се случи да го срещна) -
да изплача нямата тревога
на един пияница и грешник.
Да намеря слънце да го сгрея.
Като теб и той да си повярва,
че до мен и с мен ще остарее -
сто живота даже ако трябват...
После... нищо ново под небето.
Слабостта, страха и... много здраве.
Затова ми трябваше сърцето -
да се пръсне.

                  И да те забравя.



 

 Пледоария на вълка

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.
Запомних и очите! Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим
и след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!


Приятелско

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш ""влязох в релси"".
Отдавна, както казваш ""няма празно"".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим...


 Приятели

Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.
Няма шумни наздравици - само тихо приятелско пиене.
Току хукна навън - да изпратя по някой сърцето си.
И отново се връщам - от лъжата да ме измият.
Не споделям със тях споделените нощи със слабите.
По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.
И тогава са светло добри и прошарено млади.
И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.
Сто години се каня, и дай боже, веднъж да им кажа -
в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен :
Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,
великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.


 Ампутация на сърце

""И само с тъжните не можем нищо да си кажем.
Те знаят песента ми по-добре от мен самия даже...""
Гриша Трифонов

По-тихо е,отколкото очаквах.
Не оглуших вселената от болка.
Излезе светлината,влезе мракът.
Три капки кръв./За светлината - толкова./
И толкова за участта на кърта,
превърнал тъмнината във идея.
Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва,
че вече мога с тебе да живея.
Без гняв във оскърбената постеля.
Без страх, че красотата ще се счупи.
Самото възпитание в неделя
ще готви от любимата ти супа.
И ризите ти ще са просто...ризи.
А не платната,под които плавах.
Така си ми далечен, че отблизо
дъха ти срещам, но не те познавам.
И мога с чиста съвест да излъжа,
че не е смърт - животът се повтаря.

И само някой много, много тъжен
ще помълчи за мен. С една китара.

Благодаря за страшното очакване,
с което ме наказа несъзнателно.
При мене спряха много. Много плакаха.
И много ме раздаваха на вятъра.
И много ме обичаха неистински.
И други много истински ме мразиха.
Изплаши се душата ми. Изписка.
И аз й се заклех да я опазя.
И аз й се заклех да пиша стихове,
напук на всички прозаични делници.
А пък баща ми, милият, се пита
кому и на какво ли съм наследница.
Излъгах ли го? Той ли се излъга?
Да разбера не ми остана време.
Защото зад един фатален ъгъл
все някой ме открадваше от него.
И аз отивах всеки път завинаги.
И всеки път завинаги се връщах.

Защо ти казвам, че това е минало...
Усмихвам ти се...

А пък днес е същото.


Лятото остана някъде далече.
Морски вкус на спомен в пръстите догаря.
Там едно момиче бавно се съблече.
После бавно легна в лодката с рибаря.
После стана тъмно. После стана светло.
После се обърна цялата вселена.
Беше отначало. Беше за последно.
Хората говорят - случило се с мене.
Може да са прави. Сигурно са прави.
Откъде е този пясък във сърцето?...

Лъжа, че забравих. Исках да забравя.
Но не се получи. Помни ме морето...

 


Сняг заваля в Онази нощ,но късно
Светът не може да остане бял.
Човечеството вече беше мръсно
то вече бе направено от кал

Затътри Йосиф калните галоши
към кръчмата да черпи по едно.
по три изпиха.Гледаха го лошо
баща на син с небесно потекло?

И той се срина.Злото се прокрадна
във иначе добрата му душа
и се прибра вместо с букет-със брадва.
.Замахна но се свлече във калта

мария с гняв измоли небесата,
на две превита в калния си шал
дано синът ми ходи по водата.
Дано и той не гази кал

 


Здравей от сушата ти пиша,
ала и тука е дълбоко.
Съседите ни още дишатІ
сардели згънати във блока
И все наздравици ти пращат
през вечер са ми на вратата
Добре съмІсметките си плащам
(така си плащам свободата)
Добре съм,вчера се огледах
в една усмихната витрина.
Не бях разплакана и бледа,
не бях печал като преминах.
След шантавата ми походка
затичаха очи случайни
Добре съм,толкова съм кротка
че даже нямам женски тайни
Защото нямам,ще ти кажаІ
и аз залитам по морета.
В Тях давя градските пейзажи
и себе си.Но само в петък.
Отскачам в петък(без да дишам)
до близките Іотвъд живота.
В останалите дни ти пиша
с последното сърце писмото


Защото много бързо те живях
Почти без дъх и със припряни пръсти.
В неподходящо време и от страх,
че щом е подходящо - ще е късно
Защото със затворени очи
нагазих във библейските пейзажи
И всичко дето дълго се мълчи,
поисках като гръм да го разкажа
И не от приказливост,а от страх,
че просто утре може да не съмне.
Разказах го.Прости, че не видях
слушателя - един овъглен дънер.

 

Справедливост

Само аз ти останах.Само ти ми остана.
И съвсем е излишен онзи паметник-Господ.
Досега щом не слезе в тази зейнала рана,
ще ни дойде навярно на небето на гости.
Знам,че викам на сън - запуши си ушите.
Все едно -невъжмоно е да прогониш кошмара.
Отдалече се връщам и от страх съм пропита.
И съвсем са излишни твоите мъжки кошмари.
Отдалече се връщам.Ала още се връщам.
Затова не разпитвай колко дявола срещнах.
Остани в тази наша замна, розова къща.
Нека теб не закачат! Нека теб и децата
да оставят на мира - да сънувате тихи.
АЗ подпалих небето.Аз продъних земята.
Неразумно изтръгвах от сърцето й стихове.
Справедливо изглежда.Затова не се стряскай!
И не ме съжалявай - не съм толкова млада.
Мойте нощни злодеи са със апостолски маски
са мъжете, които съм изпратила в АДА.



Тази моята приказка по средата си още е слаба.
От троха се изгърби и едва ще дотътри финала.
И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.
Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала...
Със вроден егоизъм съм го гледала дълго в очите.
Тъй подвеждащо дълго, че да иска да скочи в небето...
Но небето е пропаст и е редно поне да попиташ
всеки принц или жаба дали са добре със сърцето...
Не попитах, защото бях заета с ремонт по пейзажа -
доразлиствах дървета, дирижирах тревите да пеят.
Доусмихвах вселената - беше особено важно -
как ще изглежда като принц се разхожда из нея.
Покрай тези детайли съм пропуснала да се огледам
и да видя, че жабата и без мен пълноценно си диша.
По средата съм още, но е късно за жалки победи.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.

 

Родопи

Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека -
да минат по-невежите от мене.

Такава планина не е за вчера -
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата й.

Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.

И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.

На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин

 

Като ви липсва чуждият скандал,
а вкъщи рогоносец си отглеждате -
не ме учете, моля, на морал.
Защото леко ще си вдигна веждата!
Едната вежда само - ясен знак,
но за глупаци трябва да превеждам:
""Не преминавай, ако си глупак -
оръжие е синьото под веждата!""
Ще стрелям със висока тишина.
А пък когато денонощно плачете -
не ме учете, моля, на сълза.
Видях я във окото на палача си.
И я изпих. Една сълза - гигант.
Преди да вдигна другата си вежда.
Не ме учете, моля, на талант.
И не рога - таланта си отглеждайте.
Той е раним. И ражда мъртъв плод.
/От злобата таланта абортира./
Не ме учете, моля, на живот.


Понякога приживе се умира.

 

Не притежавам този мъж. И себе си не притежавам.
И затова ми е подарък всеки делник,
във който премълчани пропастите ни сближават
дотолкова, че да ни няма поотделно.
Съвсем буквално го разбрах - пред огледалото.
Изпратих този мъж и се изправих да се среша.
Изправих се с най-убедителната си анфасна цялост.
Но... мен ме нямаше! Но мен ме нямаше отсреща!
И беше зимно, ала беше слънчево и аз спасително
излязох да си видя сянката - това растящо его.
Видях върху асфалта с него и без него дните си,
но сянката ми, сянката ми беше си отишла с него...
Прибра се вечерта, на прага още ме прегърна.
А аз - несъществуваща - се вкопчих във конкретната вечеря.
И във конкретните му ризи. И чертите ми се върнаха.

И оттогава всяка вечер чакам. За да се намеря.

 

Мамо, чакай, сняг ще завали.
Той не е последният ти, мамо.
Има още много зимни дни.
Аз не съм достатъчно голяма
да посрещна зимата сама.
Не и тази нелюбовна зима.
Имам десет летни имена,
само че без теб си нямам Име.
Как да ме нарича този мъж?
Може само: Тя, Онази, Нея.
Няма да си тръгваш изведнъж.
Научи ме първо да старея.
Аз опитвам, само че в снега
смисъл търся, а не го намирам.
Няма да умираш. Не сега!
Научи ме първо да умирам.

А на най-безснежното небе,
без артрит, без кръвно и без нерви,
мама се превръща във дете.
И със снежна топка ме замерва.

 

  МИЛОСТ

Ще те обичам от разстояние.
Ще те опазя от мен самата.
Тебе не искам да те ранявам.
Ти си ми нещо като разплата...
-
Ти си ми нещо като проклятие -
и свръхподземно и свръхнебесно.
Като превръщам мъжете си в братя -
всъщност им давам въже за бесене.
Тебе не искам да те обеся.
С тебе не искам да бъда вещица.
Ти си ми светлия спомен за песен,
която не съм изпяла с грешните.
Ти си ми мойта неписана книга.
(Не я разлиствай от ден до пладне).
Тебе не искам да те издигам
горе - в сърцето. За да не паднеш.
Ти си ми времето, отреденото
след залез слънце - преди луната.
С тебе не може да бъде временно.
Ще те опазя от мен самата.

Ще те обичам от разстояние...


Когато се родя - ще бъде късно.
Отдавна слънце и луна ще има.
Паркетът в хола ще е лъснат.
На закачалката - палто за зимата.
Любимият тогава ще е женен.
И в парка двете му деца ще тичат.
Часовникът на други ще е верен.
Ще има смях за другите момичета.
Когато се родя - ще бъде зима.
След нея есен. После - зима, есен.
И някой друг ще се нарича с името ми.
И някой друг ще е написал песните.
И тъкмо да открадна нещо пролетно.
И тъкмо чудо някакво да стане.
И тъкмо да река - това е мое.
Ще си отида.
      А ще бъде рано.

 


Удавили се. В снегове и пламъци.
Разбрах едва когато се събудих.
Останките им ги натъпках в раница.
Вървя и чакам да се случи чудо.
Уж мъртви, а тежат, тежат проклетите!
Прегърбвам се и все така ги нося.
Сънуваните песни - неизпетите.
Сънуваните бъдещи въпроси.
Сънуваните срички. И любовите,
с които неудачно се разминах.
И най-неподарената подкова,
с която се изтрива всяко минало.
Дърветата - разлистени сред стаи.
Обърканото ми от вчера здраве.
И още много неразумни тайни,
които съм сънувала.
            Наяве.

 


Градът, приспал наивните си грижи,
пестеше ток - спести дори Луната.
Угасвах до един задрямал ближен,
а страшно ме болеше тъмнината.
Припомнях си нарочно всичко светло -
но все едни, едни и същи мутри...
Навън един изкукуригал петльо
ме лъжеше, че ще се ражда утро.
Не ми тежаха мръсните чинии.
Тежаха ми неискрените пръсти.
Молитвите дъждът да ме измие
се сбъдваха - но непременно късно.
И пак осъмвах ничия, но цяла.
(Късметът да не стана на парчета
се плезеше в зелено огледало -
очите на разлюбени момчета.)
Тогава още знаех, че те има -
един такъв, на никого приличащ.
Но нямаше лице и глас, и име -
и аз не знаех как да те обичам.
Когато знаех, вече беше късно
тревата след дъжда да се изправи.
Стъмни се. И сълзата ми се пръсна
в окото ми -
за да не те удави...

 


Нероденият принц, дето трябвало да го срещна -
тази сутрин избързал и се родил.
Възмъжал за секунди. И очите му вече са грешни.
И прилича на мъж, който дълго е любил и пил.

А е този, за който самодивите шепнеха нощем
да го чакам, защото бил един между всички мъже...
Хайде, маце - ми казва - ти защо си облечена още?!
Този срам, а и роклята са отдавна съвсем демоде...

Ще ти кажа защо съм облечена, празен глупако!
Току-що си роден, още нямаш представа за чест.
Сто години събирах любов и наистина чаках.
Но сега ще я хвърля на първия уличен пес.

И какво че си принц със зелени очи - много важно!
И зелените погледи само до време горят.
Честно казано, принце - хич да не беше се раждал.
Като тебе такива ги срещам на път и през път.

Не ме гледай така - като петъчен обед сърдито.
И свещичка си нямаш - а си тръгнал да плачеш за храм.
И носа си не стигаш, а пък искаш да стигнеш звездите.
Не подскачай на пръсти! - аз отдавна се върнах оттам...



""Но никога деца не ражда
Голямата любов""
Петър Алипиев

Защото си Любов - на друг родих
пълзящо чудо, с памперс и беззъбо.
Но дом си имаш - нощния ми стих -
като усмивка вълча непоръбен.

Не казвай, че и ти си закъснял.
(Невежите така се извиняват.)
Дойде, когато всичко си разбрал
и вече можеш само да прощаваш.

И прошката ти - честна като ад,
след който само силните възкръсват,
взриви калта на този зимен град.
И в хиляди светулки я разпръсна!

Сега съм по-могъща от смъртта.
Защото си Любов, след теб ще мога
небетата докрай да извървя.

И по-човечен да направя Бога.


Самопризнания от Оня свят

Откакто във очите ви съм трън -
започнах да си мисля за вината.
Признавам си: виновна съм ,че вън
и тази нощ съблича се луната.

Виновна съм за тази голота.
Виновна съм, че всъщност е красива.
Виновна съм и още за това -
че край оградите расте коприва.

Виновна съм, че като падне дъжд -
чадърите нарочно се повреждат.
И че живея с най-добрия мъж.
И че в съня му късен се оглеждам.

Виновна съм за лудите коне -
препусналите из живота мисли.
И за това - че ще родя дете.
И затова - че дяволски го искам!

Виновна съм за есенния звук -
когато през годините ви мине.
виновна съм - като се счупи чук,
попаднал във ръцете на убиец.

Виновна съм за всеки свой куплет.
(Освен това - за всеки земен корен...)
Спокойно спете! - всичко е наред -
сега... когато имате Виновен.

 

Вечерта съвсем не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя - безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче -
(лесно е - с една магия бяла.)
Черните магии ги забравих
във мига, във който го погледнах.
Знаех: сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се: е, така да бъде -
да отива и да я целува.

А сега царкинята ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

***
 Да реабилитираме и спящата царкиня

Цели сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува -
сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти над нея - силен, ненаситен,
седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшна за очите
гледката - ако не бе прекрасна.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена съм с Бога -
значи - зле възпитана във ласки.
Остани във рижата й грива,
като мед по хълбока се стичай...

Пак ще се престоря, че заспивам.
сигурно защото те обичам.

***
Принцът

Не можах от грях да се опазя -
вечност бяха тези сто години.
Но мъжът на вещицата казва,
че тя била спящата царкиня.
А жена ми - вещица.О, боже -
значи той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал мойта кожа,
може да е било в мойта къща...
А пък аз - с жена му. И умирах
под дъха на хала ожадняла.
Беше страшна, огнено красива,
всичко друго,ала не заспала...

Двамата измамени по мъжки
май ще трябва честно да си кажем:
Двете са били едно и също.
А пък ние - клонче от пейзажа.

КОМЕНТАР НА КУМА ЛИСА

„Глупачка”, каза ми съседка,
в гората вълци колко щеш –
с коли задморски, с тлъсти сметки,
а ти с трабанта му ще ходиш пеш.
А аз й казах, че колата
и сметката му и бюрото
са глупости със днешна дата,
а утре ще съм аз, защото
очите му са страшно сини
и губя дъх, като говори.
Това е истинска причина
животът ми да се повтори.
Във овчи кожи вълци много,
а той е вълк, но е самотен.
Да заменя навярно мога
приятелите от белота…
Ще си говорим за гората,
и за невярната вълчица,
за празниците на душата,
за печеното със горчица.

И след четвъртото коняче
ще има истинска причина
на мене да ми се доплаче,
защото той… си е заминал.

 

ОТГОВОР НА ГОРСКАТА КЛЮКА

Нямам шапка. Това ли ви слиса
и ви хвърли в тревога душата?
Просто сбъркахте, аз съм Алиса –
момичето от чудесата.
И никакви шапчици сини.
Това беше мил псевдоним.
Ала, гузните, взехте за истина
всяка маска и творчески грим…
И кой ми е крив, че умея
„да раждам и деца и стихове”.
Съвсем по човешки живея
и не ме тресат тикове,
че вашите тайни преглъщам –
изневери и откровения,
а после под моите пръсти
те покълват в стихотворения.
Че мъжете от вашите сънища
с мене си пият кафето.
Колко смешна и тъжна е всъщност
тази вечна квартална вендета.

Това ли ви мъчи, че вкъщи
с децата си кротко замръквам,
че после пак те ме прегръщат –
преди Сънчо да ги отмъкне.

Че са ви ялови дните
в моите сметки не влиза.
И днес ще ви стопля душите
с единствената си риза. 
 






Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. wildrose - "Обичай ме диво. Обичай ме ...
10.02.2009 20:15
"Обичай ме диво.
Обичай ме нежно.
Обичай ме истински!"
цитирай
2. romanticgirl25 - прекрасна поетеса
16.02.2013 17:23
разплаква ме....особено онва за майката, за неродената дъщеря!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: radalia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3043149
Постинги: 634
Коментари: 6821
Гласове: 40450
Спечели и ти от своя блог!