Постинг
03.09.2008 20:56 -
Хората
Автор: radalia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1347 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2009 16:53
Прочетен: 1347 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 17.03.2009 16:53
Да довърша предвидените постинги за Рила...
Последното, което остана за описване това са хората, които срещнах там. Предубеждението, че в планината са Добри, не се опроверга напълно, но и не се потвърди. Не знам дали аз бях прекалено наблюдателна и критична, но стигнах до извода, че това е факт, който си е тривиален, не заради друго, а просто защото това са същите хора, с които се разминаваме по улиците на големите и не толкова големите градове. Събрани на едно сравнително малко пространство, ограничени в някакви единици време, срещите с тях неминуемо водят до нови познанства, преоткриване на отдавна изгубени приятелства. Ей така, съвсем случайно срещнах мой съученик. По-скоро той ме срещна - не бих го познала, ако не ми се беше обадил. Той - с двете си дъщери, аз - със сина. Оказа се, че синът ми познава по-голямото момиче, а кантора на бащата е близо до офиса, в който работя вече две години. Излишно е да споменавам, че колкото и да скитахме поотделно през деня в околността, вечер се събирахме пред хижата на бира, две. Странна съвкупност от хора беше около нас. В един момент си помислих, че сме някакъв своебразен магнит за самотни родители, дошли в планината с децата си - всичките на една възраст. Не очаквах, че може да има толкова възрастни, тръгнали по планините сами, с вече порасналите си деца. Дали, защото отрочетата ни бяха вече големи, но в никакъв случай разговорите не се свеждаха до отглеждане, възпитаване, оцеляване. Интересно беше, че на нашата маса никога не стигаше мястото, намесваха се в разговорите ни и хора от съседни маси, а присъствието на достатъчн брой чужденци наоколо, налагаше продължаването на разговора на английски, като от време на време синът ми се налагаше да превежда и на френски. Не знам по друго време какви хора се събират в хижата, но ние уцелихме Събора на Бялото братство. Дълбоко в себе си, тая положителни чувства към тях, но жените, с които бяхме в една стая... Четейки книгите на Дънов и неговите последователи, бях изградила в себе си съвсем различно усещане за тях. Още повече - човекът, с който съм имала най-вълшебни преживявания (без нито в един момент да сме си помисляли за секс) също е от Бялото братство. Но "леличките" от стаята... разсипаха усещането за ореола, който бях изградила. И ме наведоха на мисълта, че не някакво учение ни прави Хора. Няма да коментирам всичките конкретни ситуации. За съжаление бяха не една или две. Споделяйки със сина ми, стигнахме до извода, че наричайки себе си "сестри и братя", те получават усещането за социален контакт, за принадлежността им към дадена прослойка от обществото, нещо подобно на блогерството и интернет-пристрастеността. Жалко е - и едното, и другото.
Хората и планината...
Дълга тема - като се започне от обясняването на причината да се появяват разни пирамидки от камъчета и защо трябва всеки да сложи на камъче и се стигне до другата - че е редно да си свалиш в населеното място торбичката със собствени отпадъци, дори и когато си платил 10лв. за нощувка в планината.
Истината е, че районът на Рилските езера е много по-чист от този на Скалните мостове в Родопите. Не ми се иска да си мисля, че причината е само по-лесната достъпност на втория. Защото след броени месеци ще тръгне лифта... И тогава?
Единствено от нас зависи да не превърнем планината в сметище и клоака.
И без почти никаква връзка, клипчето е това:
Последното, което остана за описване това са хората, които срещнах там. Предубеждението, че в планината са Добри, не се опроверга напълно, но и не се потвърди. Не знам дали аз бях прекалено наблюдателна и критична, но стигнах до извода, че това е факт, който си е тривиален, не заради друго, а просто защото това са същите хора, с които се разминаваме по улиците на големите и не толкова големите градове. Събрани на едно сравнително малко пространство, ограничени в някакви единици време, срещите с тях неминуемо водят до нови познанства, преоткриване на отдавна изгубени приятелства. Ей така, съвсем случайно срещнах мой съученик. По-скоро той ме срещна - не бих го познала, ако не ми се беше обадил. Той - с двете си дъщери, аз - със сина. Оказа се, че синът ми познава по-голямото момиче, а кантора на бащата е близо до офиса, в който работя вече две години. Излишно е да споменавам, че колкото и да скитахме поотделно през деня в околността, вечер се събирахме пред хижата на бира, две. Странна съвкупност от хора беше около нас. В един момент си помислих, че сме някакъв своебразен магнит за самотни родители, дошли в планината с децата си - всичките на една възраст. Не очаквах, че може да има толкова възрастни, тръгнали по планините сами, с вече порасналите си деца. Дали, защото отрочетата ни бяха вече големи, но в никакъв случай разговорите не се свеждаха до отглеждане, възпитаване, оцеляване. Интересно беше, че на нашата маса никога не стигаше мястото, намесваха се в разговорите ни и хора от съседни маси, а присъствието на достатъчн брой чужденци наоколо, налагаше продължаването на разговора на английски, като от време на време синът ми се налагаше да превежда и на френски. Не знам по друго време какви хора се събират в хижата, но ние уцелихме Събора на Бялото братство. Дълбоко в себе си, тая положителни чувства към тях, но жените, с които бяхме в една стая... Четейки книгите на Дънов и неговите последователи, бях изградила в себе си съвсем различно усещане за тях. Още повече - човекът, с който съм имала най-вълшебни преживявания (без нито в един момент да сме си помисляли за секс) също е от Бялото братство. Но "леличките" от стаята... разсипаха усещането за ореола, който бях изградила. И ме наведоха на мисълта, че не някакво учение ни прави Хора. Няма да коментирам всичките конкретни ситуации. За съжаление бяха не една или две. Споделяйки със сина ми, стигнахме до извода, че наричайки себе си "сестри и братя", те получават усещането за социален контакт, за принадлежността им към дадена прослойка от обществото, нещо подобно на блогерството и интернет-пристрастеността. Жалко е - и едното, и другото.
Хората и планината...
Дълга тема - като се започне от обясняването на причината да се появяват разни пирамидки от камъчета и защо трябва всеки да сложи на камъче и се стигне до другата - че е редно да си свалиш в населеното място торбичката със собствени отпадъци, дори и когато си платил 10лв. за нощувка в планината.
Истината е, че районът на Рилските езера е много по-чист от този на Скалните мостове в Родопите. Не ми се иска да си мисля, че причината е само по-лесната достъпност на втория. Защото след броени месеци ще тръгне лифта... И тогава?
Единствено от нас зависи да не превърнем планината в сметище и клоака.
И без почти никаква връзка, клипчето е това:
Имало едно време в България
НУЖДАЕ Е ЛИ СЕ БЪЛГАРИЯ ОТ НОВА, ИСТИНСК...
Дискриминация и насилие спрямо различнит...
НУЖДАЕ Е ЛИ СЕ БЪЛГАРИЯ ОТ НОВА, ИСТИНСК...
Дискриминация и насилие спрямо различнит...
това на шега.
Хареса ми разказа ти.
Всяко пристрастяване е болестно.
Но блог-пространството не води само
до пристрастяване.Мисля,че е малко
механично сравнението.
Поздрави!
цитирайХареса ми разказа ти.
Всяко пристрастяване е болестно.
Но блог-пространството не води само
до пристрастяване.Мисля,че е малко
механично сравнението.
Поздрави!
че не всички тук сме братя и сестри ;)
Последователите на Дънов също не са пристрастени. При голяма част от тях, както и при нас, има известно запълване на празнота, социален контакт, макар и виртуален - в нашия случай, ограничен във времето - при техния.
Желанието за съпреживяване при тях, необходимостта да говорим и евентуално да бъдем чути, при нас. Изказване на собственото мнение с надеждата, че има и други, които мислят като нас, оповаването на нечии чужди думи при тях...
Сигурно още паралели бих изброила.
Поздрави и на теб! :)
цитирайПоследователите на Дънов също не са пристрастени. При голяма част от тях, както и при нас, има известно запълване на празнота, социален контакт, макар и виртуален - в нашия случай, ограничен във времето - при техния.
Желанието за съпреживяване при тях, необходимостта да говорим и евентуално да бъдем чути, при нас. Изказване на собственото мнение с надеждата, че има и други, които мислят като нас, оповаването на нечии чужди думи при тях...
Сигурно още паралели бих изброила.
Поздрави и на теб! :)
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450
