Постинг
29.01.2008 21:17 -
За времето
Мина една година от последния ми час - от последния път, когато застанах там - до бялата дъска, пред класа... Необичайно беше - учениците изпращаха своя учител.
Мина година, а аз още не мога да го преодолея, да преодолея тях, да преодолея себе си. Сънувам спомени, мисля за тях, следя развитието им. Радвам се на успехите им, съветвам ги, когато се допитат до мен, вълнвам се с тревогите им... Не можах да се отделя. Колегите от училище казват, че нося онова състояние на духа, за което думата "даскал" не е обидна... Сигурно. Не знам.
Едната част на истината е, че ми е тъжно. Чувствам се като тези стрелки, които сякаш губят своето значение, като не са на мястото си...
Другата част на истината е, че новата ми работа е достатъчно динамична, за да удовлетворява потребността ми от предизвикателства и успях така да се впиша във фирмата, че почти всичко да се завърта около мен - всяко нещо да е на точното си място, за да бъде цикълът дефиниран и подреден
Трябва. Много неща трябва. Но първото сред тях е да спра изтичането на времето за мен...
Това броене на понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък - ангажирано и отговорно към всички, но не и спрямо себе си. Събота и неделя - запълване на някакви празноти и нежелание, и апатия.
Closing time... и кой друг, ако не Коен ;)
Мина година, а аз още не мога да го преодолея, да преодолея тях, да преодолея себе си. Сънувам спомени, мисля за тях, следя развитието им. Радвам се на успехите им, съветвам ги, когато се допитат до мен, вълнвам се с тревогите им... Не можах да се отделя. Колегите от училище казват, че нося онова състояние на духа, за което думата "даскал" не е обидна... Сигурно. Не знам.
Едната част на истината е, че ми е тъжно. Чувствам се като тези стрелки, които сякаш губят своето значение, като не са на мястото си...
Другата част на истината е, че новата ми работа е достатъчно динамична, за да удовлетворява потребността ми от предизвикателства и успях така да се впиша във фирмата, че почти всичко да се завърта около мен - всяко нещо да е на точното си място, за да бъде цикълът дефиниран и подреден
Трябва. Много неща трябва. Но първото сред тях е да спра изтичането на времето за мен...
Това броене на понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък - ангажирано и отговорно към всички, но не и спрямо себе си. Събота и неделя - запълване на някакви празноти и нежелание, и апатия.
Closing time... и кой друг, ако не Коен ;)
Щастие
Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...
Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..
Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?
Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...
Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...
18 юли 2005
едно стихотворение, подарено от Недялко Йорданов на в-к “Автограф”
http://www.meridian27.com/Mer27/Vol3/p16.htm
цитирайТолкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...
Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..
Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?
Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...
Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...
18 юли 2005
едно стихотворение, подарено от Недялко Йорданов на в-к “Автограф”
http://www.meridian27.com/Mer27/Vol3/p16.htm
на Н. Йорданов го чета за първи път. И, както се очакваше, много ми хареса :)
Благодаря ти!
цитирайБлагодаря ти!
неизбежно.
Просто трябва да живеем живота (си)- друго не остава ;)
цитирайПросто трябва да живеем живота (си)- друго не остава ;)
да живеем времето, старайеки се всяка минута да изживяна, а не просто минала ;)
цитирай
5.
анонимен -
знаеш ли,
03.02.2008 10:49
03.02.2008 10:49
когато ги усещаш минутите,по този начин,всяка една от тях живяна а не просто минала,малко боли..но свикваш...
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450