Ясновидство

Мълчиш ли пак? В очите ти зелени,
в тревите меки - вятър изгорял.
И вият две отчаяни антени
по неизвестен радиоканал.

Мълчиш ли пак? Мени се всяка същност.
Изменяха ти с времето жени.
Приятелите бързаха за вкъщи
и хладна есен лятото смени.

Мълчиш ли пак? Докосвам с тънки длани
очи и бръчка, рамо и коса
и разгадавам всичките ти рани
тъй, както сътворяват чудеса.

Мълчиш ли пак? А толкова е важно
ти, опита горчив дотук презрял,
което отгадах - на глас да кажеш.
Ще можеш ли? Щом толкоз си мълчал...
                                                                                          Венета Мандева
    Тази вечер имах нужда от нейните стихове. Беше силна жена. Няма да я забравя как вървеше гордо и намахано по варненските улици, устремена към целите си и как уж бързаше по своите работи, но винаги беше готова да седнем по „на кафе”. Тогава бях младо момиче, после млада майка, млада жена... Не даваше съвети, но изслушваше. Как умееше да ЧУВА! И някак, говорейки с нея, намирах разрешенията дори на въпроси, които не бях й задавала. Открит човек. Винаги знаех точно с какво се занимава, коя е поредната градинка, която ще бъде унищожена. Водеше битка за всяка тревна площ, за всяка тревичка, за всяко живо същество. Не знам колко варненци я помнят.  
Всъщност исках да благодаря на коментиралите ме в предния постинг. Емоциите, които предизвикахте в мен са твърде силни, за да мога да ги затворя като обикновен коментар.   Zoorry, вярно е. Не се срамувам от това, което роди болките ми. Като се замисля, минах през пълното изграждане на една къща. Преди години бях стигнала до там, от където сега започнах. Не се срамувам от това, че носих всичките кашони теракоти, пакети ламинати, торби с каквото се сетиш, грундирах, боядисвах, чистих. Помагах. Колкото можах. Какво се роди от това усилие – вярвам, че ако не е божествено, то никак не е и пъклено. Знам, че топли. Знам, че го има моето „у дома”!   Елски, ако всичко беше толкова лесно, то щастието щеше да се свежда до чифт червени обувки. А двете знаем, че не е така. Вярно е, че болката изостря сетивността, особено към положителното, към усмихващото, към стоплящото. Безсмислено е търсим цената на хубавите моменти, както и на болезнените. Но пък поуките... Ако бях си пробивала дупка на ухото за всяка обица, която ми поднася живота... Ха – сигурно нямаше да имам ухо вече J   Lara, има неща, за които никога не е късно. Има и неща, за които е по-добре късно, отколкото никога. Но... има и неща, за които се радвам, че е вече късно ;)   Mmmmmmmmm, да. Всяка болка е от грях. Било бивш, било бъдещ, било за да ни предпази.    miacarra, всяко чудо за три дни. И това ще мине, макар и никак да не е чудо. А спокойствието... старая се. Най-вече да не създавам причини за безпокойствие ;)     shazam, тялото започва да ме слуша. Може би, защото и аз го чух.    wonder, знам за какво говориш. Усмивката – тя прави чудеса!     Може би се чудете каква е връзката между Венета Мандева и моите отговори. Трудно ми е да я опиша. Но е дълбоко в мен.

За първи (и последен) път видях Венета Мандева на едно от поетичните четения, посветени на Висоцки, в началото на 90-те. Бях "завлечен" там от XXX. Тъй като съм си контра по душа и номер на обувките, бях настроен критично. Обаче. Тя ме превзе. Говореше моите мисли с тон на познавач. Невероятен език, напорист изговор, поведение на богиня. Като излязохме, казах на XXX - "Трудно се търпи човек, който е по-умен от тебе...". Мина време...Нея я няма вече. Чак сега се сетих. Попрочетох... Да, Музата си е пила чайчето с нея. Явно добре са се разбирали, щом тя, Музата, е отстъпила.. Стихове, с форма на Стих, а съдържание на баналност. Език на бог, изричащ обикновености. И Вяра. Безкрайна Вяра. Не бих се върнал отново да я прочета..Възгласът на 19 годишния възторжен младеж си остана там... Мир на праха й! За някои е била стъпало. Радвам се, че го прескочих...

Казваш била е стъпало. Надявам се, че думичката си я подбрал. Защото един друг символ - праг - просто не е за нея.
А стъпалата... ако си схванал посоката, водят нагоре ;)