Преди време бях писала постинг с такова заглавие, като визирах бившите роднини. Как се отнасяме с тях, запазваме ли отношенията си след разтрогването на това, което ни е свързвало. Дали нашата дума „зълва” е по-вярна от английския й еквивалент „сестра по право”. В последния си постинг споменах бившия съпруг. Отдавна ми се иска да напиша нещо повече за него. Съзнавам, че е адски трудно да опиша отношението си, защото имам причини, поради които всичко написано би прозвучало, изпълнено с мрачни емоции, близки до омразата, т.е. има си дозата, довела до развод. Мога да пиша за него и по такъв начин, в който всеки би си помислил – тази е още влюбена. Уверявам ви – не е нито едната, нито другата крайност. Както обикновено, истината е някъде по средата.
Факт е, че той не може да ми прости и да се примири с факта, че се разведохме. Защото целият развод – от вземането на решението, до излизането това на съда, го направих аз и само аз. Той беше надалеко от нас. Няколко години преди това замина – първо за родния си град, а година по-късно за Лондон. Давах си сметка, че не съм нито като омъжените омъжена, нито като несемейните несемейна. Синът ми растеше без баща. Лично аз не обръщах внимание на приятелските подмятания, че сексуалният ми и емоционален живот са сведени до монашески. Бях негова. Дори когато взех решението за развод, нямаше друг мъж в живота ми. Разведох се, защото не виждах смисъл в такъв брак. Изчаках да минат вълненията около кандидатстването на сина след седми клас и обявих на всички. Първо на детето, в писмо - на баща му, а след това и на останалите. Нямаше такова нещо, което би променило нещата. На останалите оставих единствения избор да го приемат.
Той не можа. Тези дни е във Варна. Със сина спят на хотел, в събота заминават заедно за Лондон. Няма да се срещнем. Обидно ми е. Както при всеки затворен телефон, когато аз вдигах слушалката, както и оня абсурден разговор „на Вие” в Skype, когато ме пита как преценявам подготовката на сина за кандидатстудентския изпит.
Мисля си, че има и други начини за общуване между родители. Упреквам се за взетото решение преди години. Не заради друго – осъзнавам, че сигурно можех да намеря друг подход. Ще си нося вината. Но знам, че и сега бих си тръгнала по същия начин – имам търпение, но когато то свърши, обявявам ясно и си тръгвам. Безспорно гризейки самообвиненията си, разкъсвайки чувствата си, но без да се върна крачка назад, дори и без да се обърна. Защото там някъде, в ъгълчето на окото ми нещо блести...
Set the Controls for the Heart of the Sun
не тъгувай ...
Като самите нас - миналото е зад гърба ни, бъдещето - пред погледа ни, а ние сме по средата.
:)
Не тъгувам. По-скоро чувствам нещо като ... личен провал, с който съм се примирила.
В случая просто синът гостува на баща си.
Аз се радвам, че това най-после стана реалност! :)))
Една майка пожелава на друга майка същото,което иска за себе си - по-често топло гнездо !
Честита Коледа !