Поредният беглец. Достигнал безизходицата на собственото отчаяние, гонен от страховете си. Страхове, пред които е навел глава и на които се е подчинил. Покорен от стягащата им хватка, която неумолимо го смазва. Несигурността все по-често го е обземала, обвързвала, задушавала. Докато накрая е било невузможно да събере смелост и да се изправи срещу своите страхове. А някои се възхищават на другата, криворазбраната смелост, на безсмислената жертва. На най-долното бягство.

Болката е силна, натрапчива. Безмълвно се промъква и погубва духа в любовната си хватка. Той се мъчи да избяга, влачейки оковите на страданието, но винаги се връща при Нея. Защото Тя е там и винаги го чака. И всеки път е по-силна от преди.

Колко болка може да понесе съзнанието? А колко малко е нужно, за да побегне духа в объркания лабиринт, който той самият представлява... Да се изгуби в себе си, опитвайки да избяга от уникалната си същност. В такива моменти страхът от собственото “аз” се пробужда. Бягство след бягство, които само водят в дълбините. Опит да се скрие, да забрави... Бягство след бягство, още по-дълбоко. Докато неусетно границата изчезва, премахната от самия теб. И най-тъмните и далечни кътчета на душата се оказват места, в които тя вече не съществува.

Не знаеш. Не можеш. Не си искал... Какво от това? И има ли някакво значение? Защото слабост е да не си опитал. Слабост е да побегнеш от битка – с врага, с любимия, с приятеля, с живота,... със себе си. Всеки път, когато се предаваш, убиваш частица от себе си. Всеки път, когато се отказваш, слабостта те надвива.

Приеми поражението като дар, от който може да се учиш и който е също така желан както победата. Не се предавай, не се оставяй на страха. Колкото и да е гаден животът с теб, винаги има избор. Избор различен от безизходицата на смъртта, на всяка малка смърт, която сам си причиняваш. Отвърни на ударите, както си способен. Остани. И рано или късно ще се надсмееш на съдбата. Ще й докажеш, че тя не съществува.

Не се опитвай да избягаш от себе си... Не ще го постигнеш. Нима собственото ти отражение от камъните долу те привлича? Там ли са последните частици живот, които искаш от този свят? Дори да няма никой друг, никой, който да е свързан с теб... Бъди човек, какъвто си създаден. Следвай себе си, а не жестоките прищевки на случайността. Не бягай от живота, а го приеми каквъто е. Приспособи се и го подчини. Защото той е твой. А не ти негов.

Поеми ръката ми и слез от моста, върни се на пътя, който ти предлага избор. Другият - бягството, той е пътят на прекършената воля. 


Авторът се е подписал като Jaar, а аз имам причина да го публикувам тук...

(да се самоцитирам:))))

ИЗВИСЯВАНЕ

Няма спасение
от болката.
Тя пада като гръм
и те изпепелява
или просветлява.
Но никога не си
един и същ,
когато тя реши
да дойде
и те сграбчи
в мъртвешката си
хватка.
Единственият изход
е възкръсване.
И висота.
Над себе си поне.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Лека вечер!

понякога всички се умаряме, мисля знаеш много добре. :)))

Цял ден мълчах, не отговорих на коментарите. Трудно ми беше да допиша, да допълня каквото и да е. Вярно е, че всички се уморяваме. Вярно е, че имаме нужда от почивка... Но щастливи са тези от нас, които имат до себе си приятел, който разбира болката им и не се уморява да им подаде ръка. За да възкръсне усмивката на едно лице, за да се издигне една душа и да е готова да извърши още полети!

Мило човече, първо искам да ти благодаря за този постинг. Не знам още колко пъти ще го прочета. Май ми е трябвал, силно ми е трябвал, както и много други неща, които намирам тук, когато ти идвам на гости.

И един риторичен въпрос... къде я ръката?

колкото пъти имаш нужда!

Ръката... огледай се! Има я! (Дори и в тези думи..;)

А за какво ти е чужда, при положение, че имаш цели две свои?Докато не свикнеш да се оправяш сам винаги ще виждаш недостиг на ръце около себе си...