Ето едно любимо мое от нея...

Благодаря за страшното очакване,

с което ме наказа несъзнателно.

При мене спряха много. Много плакаха.

И много ме раздаваха на вятъра.

И много ме обичаха неистински.

И други много истински ме мразиха.

Изплаши се душата ми. Изписка.

И аз й се заклех да я опазя.

И аз й се заклех да пиша стихове,

напук на всички прозаични делници.

А пък баща ми, милият, се пита

кому и на какво ли съм наследница.

Излъгах ли го? Той ли се излъга?

Да разбера не ми остана време.

Защото зад един фатален ъгъл

все някой ме открадваше от него.

И аз отивах всеки път завинаги.

И всеки път завинаги се връщах.

Защо ти казвам, че това е минало...

Усмихвам ти се...

А пък днес е същото.

ПЛЕДОАРИЯ НА ВЪЛКА
Камелия Кондова

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.
Запомних и очите! Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим
и след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!

Не е тайна, че дълги години бях омъжена за художник. А следващото стихче е от стихосбирката й "Как се обича художник"

Неопитомено

Стопанка бях на вълчата бърлога.
Делях я с още няколко вълчици.
Навярно затова сега не мога,
въобще да се престоря на момиче.
По цели нощи ноктите си гризех,
в очакване вълкът да изтрезнее.
Така привикнах с вълчата му низост,
че и до теб - съм с мисълта за нея.
А ти си... на измислен ми изглеждаш.
Какво, че имаш и паспорт, и име.
Боли ме безпощадната ти нежност.
Добър си - и не може да те има.
Отивай си, с паспорта и с колата.
По живо и по здраво те изпращам!
Това, че си ме хванал от гората -
си е направо таралеж във гащите.
Животът ми изобщо не е розов.
Какво ще ми се правиш на възпитан!
Ако ти хрумне да ми купиш рози -
ще се зарадвам само на бодлите.
Ако ти хрумне да поканиш гости -
ще ги ухапя и ще се разтичат.
Преглъщаш, стискаш зъби или просто
си съвършен дотам, че да обичаш?
Аз не паса трева, такива хора
в живота няма - те са съчинени.

Отивай си преди да изговоря:
Студено ми е. Остани при мене!

Много силна поезия, съжалявам, че чак сега разбирам за тази поетеса.

Има много нейни неща в нета...
Приятно четене! :)))

Вече няма отсрочка, Одисей ще отплава.
Не проклинам морето, но на кръст заприличах.
Аз съм цялата прошка. На сълзи нямам право.
Имам правото само до солта да обичам.
До последната пора на солената сянка.
(Знам, след толкова бури той на сянка ще стане.)
Само аз ще позная тази шепа останки
от любов и омраза, от зараснали рани.
И ще трябва отново да се учим на нежност.
Той дивашки ще гледа как ръката ми тръгва
по соленото тяло със последна надежда.
(А пък щом е последна - по библейски е първа.)
Само още секунда да запазя сърцето,
да не бие инфарктно - от смъртта е на косъм.
После - дългата битка между мен и морето.
А когато спечеля
като сол ще е просто.

До дъно ги изпихме чудесата.

И нямаше какво да се повтори.

Беснееше в снега разлюбен вятър -

не можеше от ярост да говори.

А го обичах толкова, че сложих

окови на стиха - и готвех супи.

И се потяха новите велможи,

че любовта не може да се купи.

Заспивах до брадата му - по-снежна

от снежната картина на ноември.

И изтъках припряната си нежност

от паяжини, листопад и нерви.

Площадът се учудваше, че мога

след толкова раздели да се смея.

На майка ми среднощната тревога

се спъваше пред факта, че Живея.

Защото всичко беше за последно -

на много бързи глътки го изпихме.

И затова, преди да се погледнем -

мълчахме дълго.

И не си простихме.

"И само с тъжните не можем нищо да си кажем.
Те знаят песента ми по-добре от мен самия даже..."
Гриша Трифонов

По-тихо е,отколкото очаквах.
Не оглуших вселената от болка.
Излезе светлината,влезе мракът.
Три капки кръв./За светлината - толкова./
И толкова за участта на кърта,
превърнал тъмнината във идея.
Не ме боли. Аз...толкова съм мъртва,
че вече мога с тебе да живея.
Без гняв във оскърбената постеля.
Без страх, че красотата ще се счупи.
Самото възпитание в неделя
ще готви от любимата ти супа.
И ризите ти ще са просто...ризи.
А не платната,под които плавах.
Така си ми далечен, че отблизо
дъха ти срещам, но не те познавам.
И мога с чиста съвест да излъжа,
че не е смърт - животът се повтаря.

И само някой много, много тъжен
ще помълчи за мен. С една китара.

Лятото остана някъде далече.

Морски вкус на спомен в пръстите догаря.

Там едно момиче бавно се съблече.

После бавно легна в лодката с рибаря.

После стана тъмно. После стана светло.

После се обърна цялата вселена.

Беше отначало. Беше за последно.

Хората говорят - случило се с мене.

Може да са прави. Сигурно са прави.

Откъде е този пясък във сърцето?...

Лъжа, че забравих. Исках да забравя.

Но не се получи. Помни ме морето...

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

А ние с теб сме по голямота гмуркане на Откривателството... Усмивка. Лъчезарни.

Усмивка и на теб... от дълбините ;)