Постинг
23.07.2007 21:24 -
Comfortably Numb
Ехо...
Има ли някой?
Кимни, ако ме чуваш.
Дай ми просто знак.
Виждам, да,
има болка в теб.
Мога да я облекча,
да те вдигна на крака.
Отпусни се, но преди това
дай ми малко информация.
Само най-основните неща:
покажи ми болката...
Спокойно, всичко ще ти мине
като дим, далеч зад хоризонта.
Чувстваш всичко на вълни.
Устните си движиш, но не чувам звук дори
Когато бях дете имах треска
и ръцете ми подуха се от това.
Сега ги чувствам пак така.
Не мога да ти обясня,
няма да ме разбереш
Просто спрях да чувствам сега...
Добре, убождането ще е слабо
Но от това...
- А-а-а!!! -
...може да ти стане малко зле
Можеш ли да станеш?
Май подейства.. добре...
Това ще те държи за шоуто.
Хайде, тръгвай, време е.
Спокойно, всичко ще ти мине.
Като дим, далеч зад хоризонта.
Чувстваш всичко на вълни.
Устните си движиш, но не чувам звук дори.
Когато бях дете
аз мярнах нещо.
Погледнах пак, но не го видях.
Не мога да го видя и сега.
Тъй порасна детето, а мечтата умря.
Затова спрях да чувствам сега...
Днес не бях на работа. Отново се грижех за едно малко създание, криейки се под сенките на Морската градина цяла сутрин... Хубав ден за размисли... Още повече като имах повод. По някакъв начин съм късметлийка - винаги, когато имам нужда да остана насаме със себе си, ежедневието ми го предлага. Сигурно заради розмарина и лавандулата (снощи wonder ме накара да забележа това).
Чувала съм, че хората с отрязани крайници, често изпитват болка точно там, където би трябвало да бъде отрязаната част от тях. Боли ги това, което вече нямат. Сигурно има някакво медико-психологично обяснение.
Чудя се дали боли по същия начин и съвестта... Толкова често съм ставала свидетел на безсъвестни постъпки. Всички, ако не изричали, то поне сме чували реплика от рода "Няма съвест". Познавам не малко хора, които избират болката. Дали по този начин, те не търсят изгубената си съвест? Вярно е, че болката трябва да се изживее, за да се преодолее. Но, когато отдаването на болката продължава ден след ден, седмици, месеци, години...?
Всички сме виждали посърнали цветя. Особено, когато това се отнася до нашите живи цветя, било то градински или саксийни, ни обзема нещо като стрес, нещо като паника. Цветето боледува. То ще умре. Може да зарази и другите. Трябва да го изолирам. Да го изхвърля, може би?
А често то просто се нуждае от нашата помощ, от нашата грижа. Малко вода, малко светлина или сянка, малко храна под формата на тор, смяна на саксията... Малко неща, които не ни струват друго, освен малко внимание...
Умеем ли да се грижим за цветята около нас?
Има ли някой?
Кимни, ако ме чуваш.
Дай ми просто знак.
Виждам, да,
има болка в теб.
Мога да я облекча,
да те вдигна на крака.
Отпусни се, но преди това
дай ми малко информация.
Само най-основните неща:
покажи ми болката...
Спокойно, всичко ще ти мине
като дим, далеч зад хоризонта.
Чувстваш всичко на вълни.
Устните си движиш, но не чувам звук дори
Когато бях дете имах треска
и ръцете ми подуха се от това.
Сега ги чувствам пак така.
Не мога да ти обясня,
няма да ме разбереш
Просто спрях да чувствам сега...
Добре, убождането ще е слабо
Но от това...
- А-а-а!!! -
...може да ти стане малко зле
Можеш ли да станеш?
Май подейства.. добре...
Това ще те държи за шоуто.
Хайде, тръгвай, време е.
Спокойно, всичко ще ти мине.
Като дим, далеч зад хоризонта.
Чувстваш всичко на вълни.
Устните си движиш, но не чувам звук дори.
Когато бях дете
аз мярнах нещо.
Погледнах пак, но не го видях.
Не мога да го видя и сега.
Тъй порасна детето, а мечтата умря.
Затова спрях да чувствам сега...
Днес не бях на работа. Отново се грижех за едно малко създание, криейки се под сенките на Морската градина цяла сутрин... Хубав ден за размисли... Още повече като имах повод. По някакъв начин съм късметлийка - винаги, когато имам нужда да остана насаме със себе си, ежедневието ми го предлага. Сигурно заради розмарина и лавандулата (снощи wonder ме накара да забележа това).
Чувала съм, че хората с отрязани крайници, често изпитват болка точно там, където би трябвало да бъде отрязаната част от тях. Боли ги това, което вече нямат. Сигурно има някакво медико-психологично обяснение.
Чудя се дали боли по същия начин и съвестта... Толкова често съм ставала свидетел на безсъвестни постъпки. Всички, ако не изричали, то поне сме чували реплика от рода "Няма съвест". Познавам не малко хора, които избират болката. Дали по този начин, те не търсят изгубената си съвест? Вярно е, че болката трябва да се изживее, за да се преодолее. Но, когато отдаването на болката продължава ден след ден, седмици, месеци, години...?
Всички сме виждали посърнали цветя. Особено, когато това се отнася до нашите живи цветя, било то градински или саксийни, ни обзема нещо като стрес, нещо като паника. Цветето боледува. То ще умре. Може да зарази и другите. Трябва да го изолирам. Да го изхвърля, може би?
А често то просто се нуждае от нашата помощ, от нашата грижа. Малко вода, малко светлина или сянка, малко храна под формата на тор, смяна на саксията... Малко неща, които не ни струват друго, освен малко внимание...
Умеем ли да се грижим за цветята около нас?
въпрос на избор....и още нещо....
цитирай
2.
анонимен -
Хей!
23.07.2007 23:14
23.07.2007 23:14
Съвестта не боли. Даже отрязаната.. Тя е мое, твое, наше творение - не е божа даденост. Творение на самите себе си, на взора, който отправяме към нас през очите на другите. Тя не боли. Боли липсата й. И взорът опира стена. Обикновена, сива и безинтересна. А ако цветята растат пред нея, става ли тя по-жива, или може би по-тайнствена и легендарна. Не - просто стена - нечие строение, загубило живот. А цветята? Те са самодостатъчни, като всяка перфектна красота. Но все пак ме боли зарад тях. Защо ли?
цитирайШефе (държа да не си чак толкова анонимен)!
Боли за цветята, а се блъскаме в стената?
До кога?
Някак опитът ми показва, че цветето е с далеч по-къс живот от този на стената... И някак взривявайки стената, дали не погубваме и цветята?
цитирайБоли за цветята, а се блъскаме в стената?
До кога?
Някак опитът ми показва, че цветето е с далеч по-къс живот от този на стената... И някак взривявайки стената, дали не погубваме и цветята?
..малко ми липсват думи. Цветята са обобщен орбаз на всичко нежно и ранимо. Малко невнимание и ....цветето клюмва....
а песента е една от най-любимите ми. Когато я чух, така се отплеснах, за малко да пропусна същността на постинга.....ярък пример как понякога можем да пропуснем същественото
цитирайа песента е една от най-любимите ми. Когато я чух, така се отплеснах, за малко да пропусна същността на постинга.....ярък пример как понякога можем да пропуснем същественото
Боли за цветята, но техният смисъл е само да порастнат отново догодина, техните цветове и красота са само секс, секс, секс и продължаване на рода. Нищо повече. НИЕ не чупим стената. Чупя я аз, ти, той. Но никога ние. И винаги смъртта на цвете е на МОЯТА съвест. Но ако тя, съвестта, се самонарече НИЕ - смъртта е статистика и работно място за щатен гробар. А всъщност - смъртта е цената за секса (c) Карл Сейгън :) Прочети ми оня психо-пост :)
цитирайА аз се притесних, че изтри коментара си...
А то е било, за да го направиш много, много по-хубав :)))
Мисля, че всички сме крехки и раними...
цитирайА то е било, за да го направиш много, много по-хубав :)))
Мисля, че всички сме крехки и раними...
(дали пак да кажа "шефе" ;)
Прав си!
Трябва аз да счупя моята стена, ти - твоята... Както и да сложа поредната тухла в нея;) Ако и когато се наложи!
цитирайПрав си!
Трябва аз да счупя моята стена, ти - твоята... Както и да сложа поредната тухла в нея;) Ако и когато се наложи!
Не ме шефосвай!
Слагането на тухли е благородно занимание! Особено, когато в тях има любов и живот :)
цитирайСлагането на тухли е благородно занимание! Особено, когато в тях има любов и живот :)
Болката, тя идва ненадейно,
неочаквано,
във вид на кървяща рана
или на непреодолима самота,
виеща срещу пълната луна
и тя прекрасна в свойта самота,
и в самотата си, изпълнена със светлина…
Болката владее като съдбата,
неотменно.
Веднъж пробудена,
изпълва душата,
тя често ражда приятелствата,
само в болката са равни хората…
цитирайнеочаквано,
във вид на кървяща рана
или на непреодолима самота,
виеща срещу пълната луна
и тя прекрасна в свойта самота,
и в самотата си, изпълнена със светлина…
Болката владее като съдбата,
неотменно.
Веднъж пробудена,
изпълва душата,
тя често ражда приятелствата,
само в болката са равни хората…
Не съм съвсем съгласна...
Има толкова видове болка. А някои от тях не идват никак неочаквано. За тях имам чувството, че съм готвила цял живот. Да се появи, да ме завладее, да я потъна в нея и ... да я преодолея.
Вярно е, че може да роди приятелство, но никак не съм съгласна, че в болката хората са равни. Според мен, болката е едно от най-несъизмеримите понятия.
цитирайИма толкова видове болка. А някои от тях не идват никак неочаквано. За тях имам чувството, че съм готвила цял живот. Да се появи, да ме завладее, да я потъна в нея и ... да я преодолея.
Вярно е, че може да роди приятелство, но никак не съм съгласна, че в болката хората са равни. Според мен, болката е едно от най-несъизмеримите понятия.
:) Очаквах точно такъв отговор, не знам защо. Болката е постоянна величина, по-малка или по-голяма болката е болезнена... не признава бедни, богати, деца или възрастни... Вярно е, че има различна болка и за очакването и - винаги до последно у теб живее надеждата, че аха да те отмине този път... Моето усещане е такова...
Поздрав!
цитирайПоздрав!
Вече съм по-съгласна :)
Имах предвид съвсем друга болка. Не онази физическата...
А колкото до очакването й - моите наблюдения са, че дали я чакаш и се подготвяш, дори и неосъзнато за нея, тя идва. Въпросът е в преодоляването й, а не в измерването колко е голяма...
Хайде тръгвай насам! :)
цитирайИмах предвид съвсем друга болка. Не онази физическата...
А колкото до очакването й - моите наблюдения са, че дали я чакаш и се подготвяш, дори и неосъзнато за нея, тя идва. Въпросът е в преодоляването й, а не в измерването колко е голяма...
Хайде тръгвай насам! :)
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450