Постинг
09.06.2007 17:07 -
Писмо до теб
.
.
.
Някога исках да взема в прегръдката си... морето. Това са го искали много преди мен, знам, че и след мен ще го искат...
Веднъж поисках да спася някого от гибел. Направих го.
Не знам защо един ден се опитах да се пошегувам с любовта, но не съумях да го направя - тя се пошегува с мен.
Дойдоха стражите, които пазеха свободата ми и като отвориха големия катинар, заявиха: "Свободата ти е свободна, вече няма да я пазим, прави с нея каквото пожелаеш"... и заминаха. Не знаех какво да правя със свободата си. Тя бе като птица и винаги можеше да полети, но стражите не знаеха. Аз я бях приела, когато беше още малка и тя си дремеше в мен на свобода - спокойно, като облаците, като слънцето, като обичта.
Кой ти даде право да ме притежаваш - мен и моя дух?...
Дълбоко в себе си, може би, точно това очаквам. Целуната от нежната ти обич - непокорна и кротка, аз се бунтувам.
Духът ми бе свободен - бе див степен кон до момента, в който погледът ти ме извади от равновесие. Вятърът разтърси изплашеното ми сърце, а то все не иска да се вразуми. От докосването на телата ни се роди една звезда, която донесох тук и... брегът засия.
Светлината ме облече в разцъфнали клони и диви къпини. Вятърът носи дъх на водорасли, а аз се опитвам да се огледам в морските води. Трудно е. Трудно е и несигуно... Кое ли е сигурно, Господи? Твоят силует ли избледня или погледът ми изгаря от вълнение и губи чувството си за реалност?
Тяло, съвест и дух - така разпиляни... Как да ви събера, за да ви моделирам във формата на цвете, на сърце, на живот...
.
.
Някога исках да взема в прегръдката си... морето. Това са го искали много преди мен, знам, че и след мен ще го искат...
Веднъж поисках да спася някого от гибел. Направих го.
Не знам защо един ден се опитах да се пошегувам с любовта, но не съумях да го направя - тя се пошегува с мен.
Дойдоха стражите, които пазеха свободата ми и като отвориха големия катинар, заявиха: "Свободата ти е свободна, вече няма да я пазим, прави с нея каквото пожелаеш"... и заминаха. Не знаех какво да правя със свободата си. Тя бе като птица и винаги можеше да полети, но стражите не знаеха. Аз я бях приела, когато беше още малка и тя си дремеше в мен на свобода - спокойно, като облаците, като слънцето, като обичта.
Кой ти даде право да ме притежаваш - мен и моя дух?...
Дълбоко в себе си, може би, точно това очаквам. Целуната от нежната ти обич - непокорна и кротка, аз се бунтувам.
Духът ми бе свободен - бе див степен кон до момента, в който погледът ти ме извади от равновесие. Вятърът разтърси изплашеното ми сърце, а то все не иска да се вразуми. От докосването на телата ни се роди една звезда, която донесох тук и... брегът засия.
Светлината ме облече в разцъфнали клони и диви къпини. Вятърът носи дъх на водорасли, а аз се опитвам да се огледам в морските води. Трудно е. Трудно е и несигуно... Кое ли е сигурно, Господи? Твоят силует ли избледня или погледът ми изгаря от вълнение и губи чувството си за реалност?
Тяло, съвест и дух - така разпиляни... Как да ви събера, за да ви моделирам във формата на цвете, на сърце, на живот...
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 40450
