.
.
.
И този ден отмина,
залисана във тривиални нужди,
куплетите подраждах във главата си -
защо е празна тя сега?
Умората пред мене коленичи
навява във зениците ми тя тъга,
сърцето ми все още те обича
и винаги се справя със това.
Научих го да замъчлава,
безкрайно трудно, но го мога
нали съм силната жена -
със чувствата си мога да поспоря.
Не зная кой ще победи накрая,
дори дали е вярната борба,
но знам, че главата мога да изправя
и с честност бродя по света.
Омръзна ми, предали ме веднъж и дваж,
да плачат за изстиналото рамо,
надявайки се, че ще протегна пак ръка -
и давала съм втори шанс, и трети даже...
И все по-самотна аз оставах...
Ограбваха, разбиваха мечтите ми,
а още за усмивката ми се оглеждат...
Боли, когато кажа "Стига!",
душата цяла ми кърви и плаче...
Обичам те - това е орисия!
Разбирам те - това е твоето клеймо!

В тази игра или двама печелят или двама губят.
Лека и нежна от мен :)))

Ако ситуацията не е "печеля - пе4ели6" няма смисъл, но е лесно да се каже разбира се.

И спорът е с чувствата ми, а не с Човека...
Това не е състезание, не е надпревара, не е и игра...

Много е хубаво стихотворението радалия .
Всеки май носи някакво клеймо .
Много поздрави от мен Дора .

Нали? :)
Ще ти напиша едно мое стихотворение, не съм добра в това отношение, но всичко написано е част от живота ми - изживяна, преболедувана, както се казва. :)

Задаваш ли си същите въпроси?
Защо така се случва?
Кое задвижва колело,
че пак съдбата ни измъчва.
Такава ли е орисията,
до полуда да обичаме?
Макар опарени от пламъка,
вторачени към него тичаме...

Напълно те разбирам... по същия начин е и при мен...


И пак се парим, и отново ни боли,
и ослепяваме за кой ли път?
В очите ни - едно е отражението,
което ни подканя да летим!

Vapreki, 4e spored isto4nite religii vsi4kite ni du6evni terzaniq se daljat na jelaniqta, ako mojem da se otkajem ot tqh stava mnogo lesen jivota. No znae li nqkoi kak stava tova?

желанието разпалва в нас искрата, пламъчето, жаждата за живот? И ако го нямаше желанието трябваше да ходим като роботи или живи мъртъвци и да се опитваме да живеем... За мен желанието е нещо като двигател, което разплава и има способността да отключва различни неща в нас :).

По-скоро да нямаме очаквания...

към предалия ме веднъж,не дай боже да съм допуснал да ме предаде и втори път(вината ще е само моя),мога да изпитвам само лоши,или никакви чувства.И да стоя по-далечко от такъв(такава).
Разбира се,без желанието да постигнем,да направим нещо,да реализираме надежди,мечти,да влагаме ум,воля,енргия и много чувства,бихме заприличали и станали живи трупове.
А да си жив труп,каквито май има доста на тази земя,не е достойно за всеки,който се мисли и има за ЧОВЕК.
Такъв е неполезен и безсмислен за себе си и околните.

Жив труп... почти толкова е страшно, колкото това да се усмихнеш с едната половина на лицето си...