Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02.2007 17:18 - Смокинята
Автор: radalia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1203 Коментари: 1 Гласове:
0



Това лято, докато смокинята в двора узряваше втори път, паднаха много дъждове. Аз не направих връзката - толкова и разбирам - а само заповтарях, че дървото е остаряло. Че преди плодовете бяха по-дребни, но много по-сладки. А сега почти са загубили сладостта си, едри са и напукани. Спрях да ги ям, дори не ги приближавам. Ядосах им се някак! Не можех да повярвам, че тази смокиня, която толкова години беше раждала сладки плодове, ей така изведнъж ще се прекърши.
После разбрах, че всичко е от дъжда - той просто е напоил сладостта и я е размил...Дъждовната вода, тези долетели на капчици облаци, чисти като сълзи на лястовица, бяха убили вкуса на дървото.
Подобно е с всяко "много", май. Я стига, нима мога да обичам детето си ПРЕКАЛЕНО много? Или мъжа, който ме вълнува и докосва душата ми?
Мога, и го правя... Защото любовта ни е дадена от Бога, от звездите, от Нещото там завършена, съвършена - тя е като истинската сладост на тези смокини. Трябват им само слънце, немного земя за корените и знам ли, няколко кофи вода на седмица-две. Така е и с обичта - нужна й е нашата същност, необременените ни сърца; нежните, неискащи усмивки...Търси сияйността ни, незапокитена в тръните.
...Но аз, както и почти всеки, съм свикнала да обсебвам. Уж го знам, а все трябва да си напомням, че това малко момиченце е отделно от мене същество, че трябва ВНИМАТЕЛНО да го изслушвам, да търся нюанса на всяка дума, а не да правя забележки, а не да направлявам както си знам; не да правя от нея някой друг...Вчера - една от убитосмокиновите вечери - тя плачеше за нищо, беше сърдита, проявяваше капризи, както си мислех...И тъкмо да й кажа да спре, я прегърнах и започнах да й разказвам. Измислях си в момента, както всяка майка, както баба ми го правеше...Ама че време ми трябваше, докато ме прегърне отново.
Беше пълнолуние, Луната беше огромна, и може би затова й казах, че
...Луната е много голяма, нали знаеш, почти като Земята е. Само си изглежда малка. А знаеш ли, че на нея живеят хиляди феички? Ей такива, съвсем дребнички, с блестящи сребърни роклички. Затова Луната изглежда и тя блестяща и сребърна...Не вярваш? А знаеш ли, че първият отишъл там космонавт - Нийл Армстронг, като направил първите си стъпки, казал:" Ето ги, тук са!" Или нещо подобно. Казват, че е видял летящи чинии, извънземни. Но аз си мисля, че е видял феичките...Може ли някой да докаже, че не е така? (:) ) И знаеш ли, всеки месец те си правят бал. Ако обаче светещата рокля на някоя феичка е скъсана, тя не може да отиде на бала, защото се срамува. Там има много шивачки, които оправят рокличките, но пък и много рокли за оправяне - та това са хиляди феи - затова все за някоя не остава време...Искаш ли да отидем и ние на този бал? Той е нещо като парти. Как ще отидем? Ами, може насън. И ще видиш колко е красиво. Този месец ще учат нов звезден танц...Е, как откъде знам? Пише го там навсякъде, също с блестящи сребърни букви. Горките феички със скъсани роклички, колко ли им е мъчно сега, и как ли плачат? Хайде, стига си плакала - разбирам да си феичка, която не може да отиде на бала! Ето, това се казва причина за сълзи...Хм, и което казваш ти е много интересно. Значи, като умира човек, отива в рая или в ада, но преди това виждаме лицето му - затова Луната има очи, нос, има лице ...Всяка нощ виждаме лицето на нов умрял човек. Звездата отляво е ада, а отдясно рая, или обратното...А може луната да си е просто луна, казваш? Да, може, разбира се...Ъхъ, и ние ще трябва да си ушием такива рокли, ако отидем...
Също като сладостта на дървото, ненапоена с дългите дъждове. Нечия същност, ненапоена с нас, а само окрилена, точно колкото да се прояви самата тя - това е любовта. И чистите ни намерения (поне в нашите очи са такива) също като чистата вода нямат значение, важното е какво се получава. Крила ли даваме, или дръпваме надолу, където полет няма.
...Страховете ми; глупавата болка, родена от тях; миналото, което си вали безспир върху моето "сега"; светът, сам по себе си напоен с обезверяване...това са проявите и началата на "многото" в любовта.
Нещата, които ни обричат на самота, най-често не са извън нас. Те са ние. Ние сме нелюбовта. Ние убиваме мечтите си. Обезличаваме децата си. Раняваме ранимостта си, създаваме я.
...И къде отива една убита мечта или любов? В звездичката отляво, или в звездичката отдясно на Луната? В измерението на тъгата? Не, тя се превръща в много неща, например в облак. Понеже твърде често взехме да "убиваме", добрата вселенска Фея ни дава знаци. Като тези смокини, като наводненията. Като оня потоп, където чистотата е заличила всичко, за да го възкръсне от себе си. Пак ли натам вървим? Толкова ли ще ни е трудно без "многото"? Не ни ли стига да Сме? А все трябва да сме "някакви"?
...Всички сме свързани, само сетивата ни ни лъжат, че има отделни неща. И когато всеки иска да дръпне "многото" към, за себе си, хармоничните връзки между нас се разпъват и разкъсват - затова боли! - затова сме самотни! - затова нищо не ни стига! - затова плачем и сме тъжни! - затова ни е все едно, когато някой страда! - затова ни умират мечтите! - затова няма любов! - затова на Луната все по-трудно живеят феи дори в детските приказки...Затова все не сме достатъчно красиви, достатъчно обичани, достатъчно щастливи...Просто всички наистина сме свързани. Няма самотни острови, освен в илюзорните ни крепости. И заграбвайки обедняваме, понеже сме само едни мънички частички от света, а той в крайна сметка няма да изчезне, винаги ще се възстановява, ще се отърсва от грешките; от неуспешните експерименти; от намерилите пристан в какви ли не свръхнапоени с его философии паднали ангели.
...Кой ще оправи, ще съшие разкъсаната ни сияйност, освен самите ние? Не го ли сторим, просто ще си отидем. И тогава никога повече няма да разучаваме стъпките на някой нов танц. Няма да усещаме сладостта на смокините. Няма да слушаме стихове. Музика. "Обичам те!"


Мария Павлова




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tera - страхотно!
03.03.2007 10:27
"хвана ме" за сърцето :)
Поздрави :)))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: radalia
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3043171
Постинги: 634
Коментари: 6821
Гласове: 40450
Спечели и ти от своя блог!