Все към Къкрина. Право нататък.

И над тях - две лукави и жълти звезди -

позлатени очи на предател.

Две следи във снега. В най-дълбокия сняг,

пет столетия трупал в душите,

скрил до покрив къщя и сърца, той все пак

не успял да затрупа следите.

Две следи. Там снегът и до днеска кърви -

ах, навярно човекът е куцал.

Знаел той - имал сума ти път да върви -

от въжето до моите внуци.

От султанския съд чак до мойта душа.

Път мъчителен, славен и трескав.

Как би минал човекът по него пеша,

пък дори да се казва и Левски!

Как би минал по него с раздадена кръв,

с дух раздаден и сетне възкръснал,

пък дори не човек да се казва, а лъв,

не Апостол, а Бог да е кръстен!

Две следи във снега. Във най-чистия сняг.

От въжето до всички години.

Научи ме, пресвети Апостоле, как

по следите ти пресни да мина!

За да стигна до твоя върховен живот

и да върна дълга ти грамаден:

десет гроша взел в заем от своя народ,

ти с тях си записал в тефтера жесток -

„С тях си купих маслинки. Бях гладен.“