Въпреки, че никой не ме е поканил, хвърлил ръкавица и други подобни, реших, че искам да споделя моите … пет… Дори и само заради желанието да си подредя мислите. Та ще се опитам да опиша мъжете, които са оставили следа в живота ми. И не само следа, но са помогнали по някакъв начин да се изградя, да бъда това, което съм в момента.
Първият от тях е … баща ми. Освен, че ми е измислил странното име, той ме научи да обичам музиката. Бавно и постепенно. Имаше моменти, в които доста се съпротивлявах. По детски. Как иначе да опиша ситуацията, в която застанали с едно приятелче на първия ред в операта, засмукахме лимони, докато бащите ни свирят долу в оркестъра. Няма да описвам какво ни се случи, но то е нищо в сравнение с това, което заслужихме, когато гонейки се в кулоарите се озовахме на сцената – по време на поредното представление. Така и татко не можа да ме убеди да се науча да свиря на музикален инструмент, но пък ме научи да бъда добър слушател.
Вторият мъж…по-скоро момче. За него разказах вече в блога на mi6ka66 - http://mi6ka66.blog.bg/viewpost.php?id=37464
Освен описаната там случка, друга негова реплика беше в един лексикон… Беше написал, че не харесва в мен това, че съм толкова… добра. Знам какво е имал предвид, знам и защо го е написал. Но май не искам да се променям. Дори и съзнавайки, че това често ми носи поредната рана… Но пък заздравява. А нали това, което не ни убива, ни прави по-силни?
С третия се запознах на първата студентска бригада. Беше една любов, която ме накара да загубя себе си, в желанието да изплетем нишката на живота си. По край него научих много за изобразителните изкуства, за философията. Научих се да чувствам картините. Дълги години беше най-близкия ми човек. Както и аз на него. Много способен художник. Никога не стигаше времето да нарисува всичките си идеи за картини. Имам много от тях в спомените си… Обаче неусетно започнахме да гледаме в различни посоки и това сложи край на брака ни.
С четвъртия израснах духовно. Той ми помогна да разбера, че всичко, което ми се случва има причина, има някакъв вътрешен смисъл, който трябва да открия, че няма случайни неща и че мислите ни определят битието ни. Той ме научи да не се страхувам от високото. С него имам и най-романтичното си преживяване. Беше началото на април. Решихме да изкачим връх Мусала. Планът ни включваше две нощувки в х. Мусала. През деня между двете се качихме на върха. Когато се върнахме в хижата, разбрахме, че хижарите ще се прибират в Самоков, уговорихме се къде да оставим ключа от хижата и те тръгнаха. Надвечер заваля сняг. С най-големите снежинки, които съм виждала. Вечеряхме и аз излязох навън да си изпуша дежурната цигара. А вътре той засвири на флейта. Представете си само…високо в планината, няма жива душа на близо, снегът бавно пада, флейтата… Не можех да остана само с една цигара…
Петият… човекът, който ме научи да знам, че не съм сама. Каквито и разстояния да ни делят, усещам присъствието му. Постоянно…Понякога е толкова силно, че настръхвам от… допира му. Появи се в живота ми неочаквано, но сякаш е трябвало. Дори и заради сблъсъкът ми с поредното изкуство. След музиката на татко, рисуването на бившия ми съпруг. Беше ред на литературата. Макар и да не му е професия, тя извира от него!
Трябва да съм дяволски щастлива жена – била съм и съм - рисувана в картини, муза на музикант и поет…
Wildroses, и на мен ми допада повече да преливат...
Но пък нали, според една теория, всеки от нас търси половинката си? И когато я намери, двамата заедно стават едно цяло...
Някак по- ми харесва тази теория...вместо да търсиш, да придобиеш такива качества, които някой, от своя страна търси, но и взаимно да се "доизделватe", без усещания за липса :) Звучи ми хубаво поне :)))
Щастлива съм! И една от причините е, че независимо какво ми се случва, независимо от проблемите и сблъсъците, всеки ден се събуждам с вярата, че ми предстои най-хубавия ден, а вечер заспивам с благодарност.
P.S. Не съм религиозна... рядко влизам в църква...
И така нещата предобиват смисъл, онзи смисъл, в който намираме... себе си :)
На толкова мъже любима бях.
А ни един до мене не замръкна.
Престъпваха през плахия ми праг.
Осъдени през него да се връщат.
Камбана се откъртваше със вик.
Сред облаците зейваше пъртина.
Ръката ми подадена, за миг
рисуваше най-синята картина.
Невежи, просветени – все едно.
От глад за идеал освирепели.
Изписваха платно, подир платно.
Извайваха ме с ноти и със думи.
Във мрамор оживявах и във бронз
Във сънища будувах и в пиянства .
Една за всички и с безброй тела.
Пристанища за вечните им странства.
На толкова мъже любима бях.
Нито един не ме превърна в проза.
Осъдени да са във моя власт.
И да си тръгват винаги свободни.
красива муза.. :)
;Р
За съжаление не мога да кажа същото за себе си.
Ще напиша нещо в блога си по въпроса, но още не е узряло.
всяка от тях иска да се осъществи..."
Това е цитат от стихче на една моя любима поетеса, но е истина...
За да сваля романтиката, ще кажа, че в момента работя на основен трудов договор, на допълнителен и на един граждански...
Успявам да бъда силна... поне така си мисля ;)
Но благодаря за милите думи, tsbotev!
Да можем да бъдем себе си и ... да се усмихваме! :)
На романтичната обаче съм и дала малко спирачка.Монго се глези а няма кой да и удовлетвори капризите.Дадделява прагматичката напоследък.На духовната и идеалистката давам приоритет.Такива ми ти работи-Поздрав